Джефри Арчър - Търговецът

Сирената изсвири шест пъти и корабът с хиляда войници, струпани по палубата и пеещи „Далеч е Типърери“, потегли от Дувър.

— Бил ли си някога в чужбина, ефрейторе? — попита Томи.

— Не, ако не броим Шотландия — отвърна Чарли.

— Аз също — призна притеснен другият младеж. След малко изпелтечи: — Страх ли те е?

— Не, разбира се — рече Чарли. — Направо съм си вцепенен от ужас.

— Аз също — рече Томи.

— Довиждане, Пикадили, сбогом, Лестър Скуеър. Далеч, много далеч е…

Няколко минути след като английският бряг се скри от поглед, Чарли усети, че му се гади.

— Никога не съм се качвал на кораб — призна си той пред Томи, — ако не броим увеселителните параходчета в Брайтън.

Над половината мъже около него повръщаха почти през цялото пътуване — изхвърляха малкото храна от оскъдната закуска.

— Доколкото виждам, офицерите не драйфат — отбеляза Томи.

— Може би са свикнали да се придвижват с кораби.

— Или повръщат по каютите.

Когато най-сетне зърнаха френския бряг, войниците на палубата се поободриха. Единственото, което искаха, бе да стъпят на суша. Ако това изобщо можеше да се нарече суша: небето сякаш се продъни още в мига, когато частите слязоха на френска земя. Старшината ги предупреди да се приготвят за двайсет и четири километров преход.

Чарли поведе през калта своята част — под съпровода на устната хармоника на Томи мъжете запяха песни от мюзикхолите. След като пристигнаха в Етапл и опънаха за през нощта палатките, Чарли си помисли, че в сравнение с условията тук гимнастическият салон в Единбург е бил същински палат.

След отбоя две хиляди очи се затвориха и войниците в брезентовите палатки се опитаха да поспят. Всеки взвод бе излъчил по двама постови, които съгласно заповедта трябваше да се сменят на два часа с друга двойка, така че никой да не бъде лишен от почивка. По жребий на Чарли му се падна да дежури от четири часа нататък заедно с Томи.

Дълго се мята на бабунестата влажна френска земя и след неспокойната нощ се събуди в четири — изрита Томи, но той само се обърна и пак заспа. След няколко минути Чарли вече беше пред палатката — закопча куртката и се опита да се постопли, като се потупваше по гърба. Очите му свикнаха със здрача и той съзря редиците кафяви палатки, опънати докъдето поглед стига.

— Добро утро, ефрейторе — поздрави Томи, появил се някъде в четири и двайсет. — Случайно да ти се намира кибрит?

— Не. Трябва на всяка цена да пийна какао, нещо топло.

— На твоите заповеди, ефрейторе.

Томи се отправи към палатката на готвачите и след половин час се появи отново с две канчета топло какао и две парчета сухар.

— Но захар няма — предупреди той Чарли. — Пазят я само за сержантите и онези над тях. Казах им, че си предрешен генерал, ония обаче отсякоха, че всички генерали били в Лондон и спели сладко-сладко в леглата си.

Чарли се усмихна, обхвана с длани канчето и отпи бавно, за да се наслади на топлата напитка.

Томи огледа хоризонта.

— И къде са проклетите германци, за които ни надуха главите да ни разказват?

— Един бог знае — отвърна другият младеж. — Но можеш да бъдеш сигурен, че са някъде наблизо и вероятно също се питат къде сме ние.

В шест часа той вдигна от сън останалите от частта. Те станаха и се приготвиха за проверката: свалиха палатката и до шест и половина успяха да я сгънат на малък квадрат.

Тръбата изсвири отново — знак, че е време за закуска, и мъжете се наредиха на опашка, която би сгряла сърцето на всеки уличен търговец по Уайтчапъл Роуд.

Когато най-сетне дойде редът и на Чарли, той поднесе канчето, за да получи черпак лепкава каша и резен клисав хляб. Томи намигна на младока в дълга бяла куртка и панталони на сини карета.

— Само като си помисля колко съм чакал да я опитам тая прословута френска кухня!

— Колкото повече приближавате фронта, толкова по-лоша става храната — обеща готвачът.

Следващите десет дни прекараха в Етапл: сутрин маршируваха по дюните, следобед ги обучаваха как да се предпазват от отровния газ, а вечер капитан Трентам им обясняваше колко много начини имало да умрат.

На единайсетия ден си събраха багажа, сгънаха палатките и бяха строени по роти, за да посрещнат командващия полка.

Над хиляда мъже се наредиха на квадрат насред разкаляното френско поле — всички се питаха дали след трите месеца обучение и десетте дни „аклиматизация“ наистина са готови да се изправят лице в лице с мощта на германската войска.