Джефри Арчър - Търговецът

— Може би и те са били обучавани само три месеца — отбеляза обнадежден Томи.

Точно в седем часа се появи и подполковник сър Данвърс Хамилтън, яхнал врана кобила, която спря пред множеството. Хамилтън се обърна към войската с реч, от която Чарли запомни само, че цели петнайсет минути кобилата не се е помръднала.

— Добре дошли във Франция — подхвана подполковник Хамилтън и намести монокъла върху лявото си око. — Жалко само, че не случихте на време. — Някой в строя се засмя. — Но се опасявам, че трябва да действаме бързо, така щото швабите да побегнат с подвити опашки към Германия, където им е мястото. — Този път се раздаде по-силен смях. — И не забравяйте, играем на чужд терен, а и германците си нямат и представа от правилата на крикета.

Отново екна смях, макар Чарли да подозираше, че подполковникът говори съвсем сериозно.

— Днес — продължи Хамилтън — поемаме към Ипр, където ще направим лагер, преди да предприемем нов и, надявам се, окончателен щурм срещу предната линия на германците. Този път съм убеден, че ще направим пробив и че славните стрелци от Кралския полк ще извоюват победа. Дано имате късмет и Бог да пази краля.

След възгласите „ура“ полковият оркестър засвири химна. Бойците запяха от сърце, с цяло гърло.

След поредния петдневен поход най-сетне чуха първите артилерийски гърмежи, усетиха миризмата на окопите и по това разбраха, че очевидно наближават фронта. След още един ден подминаха големите зелени палатки на Червения кръст. Оная заран, в единайсет без нещо Чарли видя първия мъртъв войник, лейтенант от Полка на Източен Йоркшир.

— Ама че работа! — възкликна Томи. — Куршумите явно не правят разлика между офицерски състав и редници.

След още километър-два двамата се бяха нагледали на толкова много носилки, на толкова много трупове и крайници, откъснати от туловището, че вече не им беше до шеги. Разбра се, че батальонът е пристигнал на мястото, наричано от вестниците „Западен фронт“. Но никой военен кореспондент не бе в състояние да опише мрачното настроение, просмукало въздуха, и отчаянието, изписало се върху лицето на всекиго, прекарал там повече от няколко дни.

Чарли се вторачи в голите ниви, които някога сигурно бяха раждали плод. Само тук-там се мяркаше по някоя опожарена плевня, напомняща, че навремето и тук е имало цивилизация. Врагът не се виждаше никъде. Чарли отново се взря в околността, която щеше да се превърне в негов дом за доста време напред — стига той да не загинеше. Всеки войник знаеше, че на фронта средната продължителност на живота е седемнайсет дни.

Той остави мъжете да почиват в палатките и тръгна да поразузнае. Не след дълго излезе при тиловите траншеи — падаха се на неколкостотин метра пред палатките на лазарета и бяха известни като „хотелската част“, понеже се намираха на около петстотин метра зад предната линия, където всеки войник прекарваше по четири дни без прекъсване, след което му се разрешаваше да почива четири дни в тиловите траншеи. Чарли се приближи до предните окопи досущ турист, който е тръгнал да разглежда и няма нищо общо с войната. Поговори с шепата мъже, които, макар да бяха тук от няколко седмици, бяха оцелели — те го разпитваха за родината и се молеха да ги ранят леко, за да бъдат прехвърлени в най-близкия лазарет, и ако извадят късмет, да се приберат в Англия.

Над ничията земя просвистяха заблудени куршуми, Чарли коленичи и припълзя обратно в тиловите траншеи, за да обясни на своите какво да очакват, след като се придвижат още неколкостотин метра напред.

Разказа им, че окопите се простират докъдето поглед стига и че в тях се побират десет хиляди души наведнъж. Пред окопите, на двайсетина метра от тях, бе видял заграждения от бодлива тел с височина към метър — те, както му беше обяснил един стар ефрейтор, вече били отнели живота на хиляда души, натоварени със задачата да ги поставят. Зад загражденията се простирала ничията земя с площ петстотин акра, навремето собственост на невинно семейство, озовало се в епицентъра на чужда война. После идвали загражденията от бодлива тел на германците, сетне окопите, където въпросните германци ги причаквали.

Както личеше, и двете армии се спотайваха в подгизналите, гъмжащи от плъхове окопи с дни, а понякога и с месеци и чакаха другата страна да направи първата крачка. Делеше ги не повече от километър. Ако някой подадял глава да види какво става, от другата страна проехтявал куршум. При заповед за настъпление човек почти нямал шанс да измине и двайсетина метра. Ако излезел при бодливата тел, можел да умре по два начина, ако ли пък успеел да се добере до окопите на германците, вече можел да загине по десетки начини.