Джефри Арчър - Търговецът

Не й се вярваше жената на господин Бейвърсток да е решила да върне шкафа в стил „Чарлс Втори“ или да се интересува от повече подробности около предстоящия търг с картини на импресионистите, при нея обаче тревогата винаги надделяваше над оптимизма, затова през следващите двайсет и шест часа тя очакваше най-лошото.

Не сподели с Чарли притесненията си, понеже, доколкото изобщо познаваше господин Бейвърсток, той не би поканил само нея, ако въпросът засягаше и съпруга й. При всички положения Чарли си имаше достатъчно други неприятности, та тя да го обременява и със своите.

На обяд Беки не можа да сложи и залък в уста и отиде в адвокатската кантора малко преди уговорения час. Веднага я поканиха в кабинета на господин Бейвърсток.

Той я посрещна със сърдечна усмивка, все едно е далечна братовчедка в многолюдния му род. Покани я да седне срещу него, от другата страна на голямото махагоново писалище.

Адвокатът беше някъде на петдесет и пет — шейсет години. Беше с валчесто добродушно лице и оредяла прошарена коса, прилежно разделена на среден път. Бе облечен в черно сако с жилетка и сив раиран панталон. Бейвърсток се върна на мястото си и се зае да проучва купчината книжа, струпани пред него, после си махна очилата с формата на полумесечинки.

— Лейди Тръмпър — подхвана той, — много мило от ваша страна, че дойдохте да се видим.

Познаваха се от две години, а Бейвърсток нито веднъж не се беше обърнал към нея на малко име.

— Ще премина направо на въпроса — продължи адвокатът. — Сред клиентите ми беше и покойният сър Реймънд Хардкасъл. — Беки се запита защо ли Бейвърсток не го е споменавал никога досега и тъкмо понечи да възроптае, когато той побърза да допълни: — Но нека уточня, че госпожа Етел Трентам никога не е ползвала услугите на адвокатската ни кантора.

Гостенката не се и постара да прикрие облекчението си.

— Длъжен съм и да ви уведомя, че имах привилегията да служа вярно на сър Реймънд повече от трийсет години и всъщност се смятам не само за негов юридически съветник, но към края на живота му и за твърде близък приятел. Казвам ви го, лейди Тръмпър, за да добиете представа, защото, след като чуете какво имам да ви съобщавам, вероятно ще се съгласите, че тези факти са важни.

Беки кимна — продължаваше да чака адвокатът да заговори по същество.

— Няколко години преди да почине — допълни Бейвърсток, — сър Реймънд състави завещание. Според него приходите от наследството му се поделят поравно между неговите дъщери, приходи, които, бих могъл да добавя, нараснаха значително след кончината на сър Реймънд благодарение на направените разумни вложения. По-голямата от дъщерите му се казваше госпожица Ейми Хардкасъл, а по-малката, както, сигурен съм, знаете — госпожа Етел Трентам. Приходите от наследството на покойния ми клиент са предостатъчни, за да осигурят живот, не по-лош, дори значително по-добър от живота, с който те бяха свикнали преди смъртта на баща си. И все пак…

„Кога ли милият старец ще заговори по същество?“, запита се Беки.

— Като мъдър човек сър Реймънд реши основният капитал в наследството да остане непокътнат и уреди търговското дружество, основано от баща му и разработено толкова успешно от самия него, да се слее с фирмата на един от най-големите му конкуренти. Да ви кажа, лейди Тръмпър, сър Реймънд беше на мнение, че сред роднините му няма човек, който да заеме неговото място като председател на управителния съвет на „Хардкасъл“. Не смяташе, че дъщерите му, както и неговите внуци, на които след малко ще се спра по-подробно, са достатъчно подготвени, за да поемат ръководството на едно акционерно дружество.

Адвокатът си свали очилата, избърса ги с носната кърпа, която извади от горния джоб, и надзърна през тях, за да се увери, че са чисти, после отново се върна към разговора.

— Да ви призная, сър Реймънд не си правеше никакви илюзии за своите близки. По-голямата му дъщеря Ейми беше кротка и разбрана, ала саможива жена, която през последните години от живота на баща си се грижеше предано за него. След смъртта на сър Реймънд се изнесе от семейния дом и се премести в малък пансион край морето, където живя до кончината си миналата година. Моят клиент смяташе, че по-малката му дъщеря — Етел Трентам — продължи господин Бейвърсток, — как ли да се изразя по-меко… че по-малката му дъщеря е изгубила всякаква представа за действителността и не се чувства свързана с миналото си. При всички положения знам, че старецът бе твърде огорчен, задето няма син, ето защо, когато се роди Гай, насочи всичките си надежди за бъдещето към своя невръстен внук. След време започна да вини себе си за падението на момчето. Не допусна същата грешка, когато на бял свят се появи Найджъл, когото нито обичаше, нито уважаваше. Въпреки това обаче заръча на адвокатската ни кантора да му съобщаваме всичко, което сме научили за най-близките му хора. И така, когато през 1922 година капитан Трентам напусна доста неочаквано полка, бяхме помолени да се опитаме да установим истинската причина за тази негова постъпка. Сър Реймънд не вярваше и на думица от разказите на дъщеря си, че Гай бил станал съдружник в австралийско дружество за продажба на едър рогат добитък, и по едно време бе толкова разтревожен, че дори обмисляше дали да не ме прати на далечния континент, за да разбера за какво всъщност става дума. После Гай умря.