Джефри Арчър - Търговецът

Беки не отвърна нищо.

— Щом имаш такива опасения, Саймън, защо да не опитаме да извлечем полза от цялата шумотевица? — предложи Кати.

— Как? — попита Беки и заедно със Саймън се извърна рязко към младата австралийка.

— Нека за разнообразие този път ние се обърнем към пресата.

— Не те разбирам.

— Ще звъннем на онзи журналист от „Дейли Телеграф“… как му беше името? А, да, Баркър, и ще му разкажем всичко от игла до конец.

— И какво ще постигнем с това? — изненада се Беки.

— Този път той ще научи нашата версия за случилото се и ще се зарадва много, че е единственият журналист, добрал се до информацията — особено след издънката с Бронзино.

— Мислиш ли, че ще прояви интерес към сребърен сервиз за някакви си седемдесет лири стерлинги?

— Как няма да не прояви, все пак става въпрос за шотландски музей и за крадла професионалистка, задържана в Нотингам! Особено пък ако не кажем на никой друг.

— Нали нямаш нищо против, Кати, ти да се заемеш с господин Баркър? — попита Беки.

— Само ми дайте тази възможност.

На другия ден „Дейли Телеграф“ пусна на трета страница малка, но добре открояваща се дописка, в която се съобщаваше, че от галерия „Тръмпър“ са се свързали с полицията, след като са се усъмнили в произхода на сервиз за чай от времето на крал Джордж, за който по-късно се е установило, че е бил откраднат от Музея на среброто в Абърдийн. По-нататък в статията се казваше, че полицията в Нотингам е задържала жена, обвинена че пласира откраднати вещи, цитираха се и думите на инспектор Дийкинс от Скотланд Ярд: Жалко, че не всички галерии в Лондон са бдителни като „Тръмпър“.

На търга същия следобед се стекоха много хора и въпреки че бе извадила един от най-ценните експонати, галерията успя да продаде доста от другите предмети на цени, по-високи от предвидените. Непознатият в туиденото сако и жълтата вратовръзка така и не се появи.

След като вечерта прочете в леглото материала в „Дейли Телеграф“, Чарли отбеляза:

— Защо не се вслуша в съвета ми?

— Вярно, не изтеглих веднага сервиза — отвърна Беки, — затова пък за другото те послушах и повиших Кати.

На девети ноември 1950 година предстоеше да се проведе второто годишно събрание на акционерите на „Тръмпър“. В десет сутринта членовете на управителния съвет се събраха в заседателната зала, та Артър Селуин да ги запознае най-подробно с дневния ред.

Точно в единайсет часа той влезе в салона, където беше насрочено годишното събрание, следван от председателя на управителния съвет и осмината му членове, които вървяха в индийска нишка досущ ученици от малките класове, тръгнали на излет.

Чарли представи един по един членовете на съвета пред акционерите, които наброяваха около сто и двайсет души — доста добро присъствие, както Тим Нюман прошепна в ухото на Беки. Чарли се придържаше към дневния ред, без да се налага изпълнителният директор да му подсказва, и отговори само на един притеснителен въпрос:

— Защо през първата пълна отчетна година разходите са надскочили значително предвидените?

Артър Селуин стана да обясни, че строежът е излязъл по-скъп, а откриването на универсалния магазин е било съпътствано с непредвидени разходи, каквито няма да има отново. Той изтъкна още, че през първото тримесечие на втората година дружеството е успяло да изравни разходите с приходите. После добави, че е силно обнадежден за предстоящата година, особено като се има предвид, че заради провеждания в Лондон Фестивал на Великобритания се очаква броят на туристите да скочи. Артър Селуин предупреди обаче акционерите, че вероятно ще се наложи дружеството да увеличи капитала, ако иска да разшири дейността си.

Чарли обяви събранието за закрито, но остана на мястото си, понеже за негова изненада събралите се в салона започнаха да ръкопляскат.

Беки тъкмо смяташе да се върне в галерията на Челси Терас номер едно и да продължи работата върху търга с произведения на импресионистите, който подготвяше за пролетта, когато при нея дойде господин Бейвърсток, който я докосна лекичко по лакътя.

— Може ли да поприказваме насаме, лейди Тръмпър?

— Разбира се, господин Бейвърсток — отвърна Беки и се огледа за по-тихо място, където да говорят на спокойствие.

— Струва ми се, че ще бъде по-уместно да се срещнем в кантората ми в Хай Холборн — предложи адвокатът. — Въпросът е твърде деликатен. Утре в три следобед удобно ли ви е?

Сутринта Даниъл се бе обадил от Кеймбридж — майка му не помнеше той да е бил някога по-словоохотлив и да й е съобщил повече новини. Тя обаче нито бе словоохотлива, нито й се съобщаваха новини: още недоумяваше какъв ли е този „твърде деликатен въпрос“, заради който старши съдружникът в адвокатска кантора „Бейвърсток, Дикенс и Коб“ бе настоял да се срещнат.