Джефри Арчър - Търговецът

Госпожа Трентам прояви към Снедълс учудващо търпение — само от време на време му задаваше въпроси, отговорите на които изобщо не я вълнуваха — и изслуша пространните му и сложни обяснения какво е правил през последните пет години.

— Свършили сте великолепна работа, господин Снедълс — похвали тя стареца, след като той й показа и последното картонче: „Юго, Виктор (1802 — 1885)“. — Не бих могла и да мечтая за повече.

— Много сте великодушна, драга ми госпожо — отвърна старецът и се поклони ниско, — но всъщност открай време сте проявявали искрена загриженост към тези неща. Баща ви надали е могъл да намери по-подходящ човек, който да се заеме с делото на неговия живот.

— Ако не ме лъже паметта, се разбрахме за хонорар от петдесет гвинеи — рече госпожа Трентам, след което извади от дамската си чанта чек и го подаде на собственика на книжарницата.

— Благодаря ви, уважаема госпожо — отвърна господин Снедълс, после взе чека и го пусна разсеяно в един пепелник.

Едва се сдържа да не добави: „На драго сърце бих ви платил двойно повече за привилегията да се заема с такова начинание“.

Госпожа Трентам се взря в листовете с описа и оценката на библиотеката и рече:

— Доколкото виждам, сте оценили цялата сбирка на малко под пет хиляди лири стерлинги.

— Точно така, драга ми госпожо. Но съм длъжен да ви предупредя, че съм се презастраховал и стойността вероятно е по-висока. Някои от книгите са изключително редки, трудно е да се каже колко ще платят за тях, ако ги обявите за продан.

— Това означава ли, че ако реша да се разделя с библиотеката, сте готов да ми броите толкова? — попита госпожа Трентам и погледна стареца право в очите.

— За мен не би имало по-голямо удоволствие, драга ми госпожо — отговори книжарят. — Но, уви, опасявам се, че просто не разполагам с достатъчно средства.

— А какво ще кажете, ако ви поверя отговорността да продадете книгите? — попита госпожа Трентам, без да сваля очи от възрастния книжар.

— За мен няма по-голяма привилегия, уважаема госпожо, ала подобно начинание може да отнеме доста месеци… че и години.

— В такъв случай, господин Снедълс, бихме могли да се споразумеем.

— Да се споразумеем ли? Не ви разбирам, уважаема госпожо.

— Може би да влезем в съдружие, господин Снедълс.

Госпожа Трентам одобри избора на Найджъл на съпруга — то оставаше да не я одобри, нали тъкмо тя всъщност я бе избрала.

Вероника Бери притежаваше всички качества, които според бъдещата й свекърва бяха необходими, за да влезе в семейство Трентам. Беше от добро семейство: баща й бе вицеадмирал, който поне засега не се числеше в списъците на кандидат запасняците, а майка й бе дъщеря на помощник-епископ. Бяха заможни, без да са богати, и по-важно, от трите деца, всичките момичета, Вероника бе най-голяма.

Венчавката се състоя в енорийската църква на Кимъридж в Дорсет, където навремето Вероника бе кръстена от викария, беше получила първо причастие от помощник-епископа и сега бе венчана от епископа на Бат и Уелс. Гощавката бе богата, без да бъде разточителна. „Децата“, както госпожа Трентам упорито ги наричаше, щели, както обясняваше тя на всички, да карат медения си месец в родовото имение в Абърдийн, а после щели да се приберат в скромната къща на Кадоган Плейс, която тя им била избрала. Попитаха ли я — а и да не я питаха — госпожа Трентам вметваше, че къщата се намирала само на две крачки от Честър Скуеър.

На сватбената гощавка бяха поканени всички трийсет и двама съдружници в „Киткат и Ейкън“, посредническата фирма, където Найджъл работеше, само петима обаче успяха да дойдат чак в Дорсет.

По време на увеселението върху моравата пред къщата на вицеадмирала госпожа Трентам се постара да разговаря с всички присъстващи съдружници. За неин ужас никой от тях не се изказа особено обнадеждаващо за бъдещето на сина й.

Беше се надявала Найджъл да стане съдружник скоро след като навърши четирийсет, понеже знаеше, че мнозина по-млади мъже вече бяха видели имената си отпечатани в горния ляв ъгъл на листовете за писма на фирмата, въпреки че бяха постъпили в нея доста след сина й.

Тъкмо да започнат поздравленията и наздравиците, плисна дъжд, който принуди сватбарите да хукнат обратно към шатрата. На госпожа Трентам й се стори, че словото на младоженеца е могло да бъде посрещнато малко по-радушно. Но тя се утеши с мисълта, че не е никак лесно да ръкопляскаш, когато в едната ръка държиш чаша шампанско, а в другата — питка с аспержи. Ето, и кумът на Найджъл — Хю Фоланд, не се беше справил кой знае колко по-добре.