Джефри Арчър - Търговецът

Възрастният библиофил бе толкова изненадан, задето госпожата знае името му, че известно време продължи да я гледа с отворени уста.

Накрая затътрузи нозе, отиде да я посрещне и й се поклони ниско. От една седмица тя бе първата клиентка, влизала в книжарницата, ако не броим, разбира се, доктор Холкум, пенсионирания директор на училище, който часове наред разглеждаше с удоволствие книгите, но от 1937 година не бе купил нищо.

— Добро утро, уважаема госпожо — отвърна старецът. — Нещо конкретно ли търсите?

Той погледна жената — беше облечена в дълга дантелена рокля и носеше голяма широкопола шапка с воалетка, от която лицето й не се виждаше.

— Не, господин Снедълс — рече госпожа Трентам. — Дошла съм не да купувам книги, а да ви помоля за една услуга. — Тя се взря в сгърбения старец с ръкавици, плетена вълнена жилетка и дебел балтон вероятно защото вече не му беше по джоба да отоплява книжарницата.

Беше превит одве, главата му се подаваше като от коруба на костенурка, затова пък очите му бяха бистри, а умът му очевидно бе остър като бръснач.

— Да ме помолите за услуга ли? — повтори старецът.

— Да. Наследих огромна библиотека, която искам да се опише и оцени. Препоръчаха ми да се обърна към вас, били сте много опитен.

— Твърде мило от ваша страна, уважаема госпожо.

Госпожа Трентам си отдъхна — книжарят не я попита кой го е препоръчал.

— Разрешете да попитам къде се намира библиотеката?

— На няколко километра източно от Хароугейт. Сам ще се убедите, че е изумителна. Покойният ми баща, сър Реймънд Хардкасъл — сигурно сте чували за него? — посвети голяма част от живота си, за да я събере.

— Хароугейт ли? — ахна Снедълс, сякаш това бе на няколко километра от Банкок.

— Ще поема, разбира се, всичките ви разходи, колкото и време да ви трябва.

— Но това би означавало да затворя книжарницата — промърмори сякаш на себе си старецът.

— Ще ви покрия, естествено, и загубите.

Господин Снедълс вдигна от щанда една книга и погледна гръбчето й.

— Опасявам се, драга ми госпожо, че няма да стане, невъзможно е…

— Баща ми обичаше много Уилям Блейк. Сам ще се убедите, че е успял да се сдобие с всички първи издания, някои от които в безупречно състояние. Дори откупи един ръкопис…

Оная вечер Ейми Хардкасъл си бе легнала още преди сестра й да пристигне в Йоркшир.

— Напоследък се уморява бързо — обясни икономката.

Госпожа Трентам нямаше друг избор, освен да хапне надве-натри сама и малко след десет да се качи в някогашната си стая. Доколкото можеше да прецени, нищо в нея не се беше променило: изгледът към долините на Йоркшир, черните облаци, дори картината с Йоркширската катедрала, окачена над леглото с орехови табли. Спа, общо взето, добре и на другата заран слезе долу в осем. Готвачката й обясни, че госпожица Ейми още не е станала, затова госпожа Трентам закуси сама.

След като всички покрити чинии бяха върнати в кухнята, тя отиде в дневната и докато чакаше сестра си, седна да прегледа броя на „Йоркшир Поуст“. Когато след около час в помещението влезе старият котарак, госпожа Трентам прогони гадната твар, като й замахна злобно със сгънатия вестник. Старовремският часовник в антрето вече бе отброил единайсет, когато най-сетне се появи и Ейми, която, подпирайки се на бастун, закрета бавно към сестра си.

— Извинявай, Етел, че снощи не успях да те посрещна — подхвана жената. — Пак ме мъчи артритът.

Госпожа Трентам не си направи труда да отговори, само загледа как сестра й куцука към нея — направо не можеше да повярва, че само за три месеца състоянието й се е влошило толкова много.

Ейми открай време си беше слабичка, но сега бе изпосталяла като скелет. Винаги бе говорила тихо, но сега гласът й едва се чуваше. От малка си беше бледа, но сега лицето й бе направо посивяло, а бръчките бяха толкова дълбоки, че изглеждаше много по-стара, отколкото всъщност бе — на шейсет и девет години.

Ейми приседна на фотьойла до сестра си. Няколко секунди едва си поемаше дъх, с което не остави у гостенката никакви съмнения, че за нея е било огромно изпитание да стигне от стаята до дневната.

— Много мило от твоя страна, че си си зарязала семейството и си дошла в Йоркшир, за да бъдеш с мен — рече Ейми, а шареният котарак се метна в скута й. — Да ти призная, още не съм се съвзела след смъртта на непрежалимия татко.

— Напълно разбираемо е, драга — усмихна се насила госпожа Трентам. — Но реших, че е мой дълг да бъда с теб… и удоволствие, разбира се. Пък и татко ме предупреди, че след като ни напусне, сигурно ще стане така. Поръча и какво точно да сторя при тези обстоятелства.