Джефри Арчър - Търговецът

Нямах сили да го погледна в лицето. Местех очи от гравюрата на Стъбс 62 62 Джордж Стъбс (1724 — 1806), английски художник анималист, известен главно с рисунките си на коне. — Б.пр. върху стената зад писалището към подредените по лавиците книги, които баща ми беше събирал цял живот. Дикенс — всички първи издания, Хенри Джеймс, съвременен писател, от когото баща ми се възхищаваше, и безброй томове на Блейк, като се почне от саморъчно написани писма и се стигне до юбилейни издания. После дойде вторият удар.

— Понеже в семейството няма човек, който да ме замени като ръководител на фирмата, волю-неволю стигнах до заключението, че се налага да преразгледам бъдещето на „Хардкасъл“, особено при положение че се задава война.

Във въздуха се носеше острата миризма на тютюн.

— Нима ще позволиш фирмата да отиде в чужди ръце? — изумих се аз. — Твоят баща…

— Моят баща щеше да направи онова, което е най-добро за всички, а роднините, които само потриват ръце при мисълта за наследството, със сигурност щяха да са в края на списъка на важните за него неща.

Лулата отказваше да се запали и баща ми отново драсна клечка кибрит. Дръпна няколко пъти от дима, върху лицето му се изписа задоволство и той продължи:

— От доста години съм член на управителните съвети на транспортна фирма „Хароугейт“ и на Йоркширската банка, а от известно време и на „Джон Браун Енджиниринг“, където ми се струва, че най-сетне намерих кой да ме замести. Синът на сър Джон може да не е най-добрият председател на управителен съвет, затова пък е кадърен и по-важното, е от Йоркшир. И така, стигнах до извода, че за всички ще бъде най-добре, ако двете дружества се обединят.

Още не смеех да погледна баща си в очите. Опитвах се да осмисля казаното от него.

— Предложиха ми добра цена за моя дял — допълни той, — след смъртта ми тя ще осигурява на вас с Ейми приходи, с които да си покривате всички нужди.

— Но, татко, и двете с Ейми се надяваме да доживееш до дълбоки старини.

— Излишно е, Етел, да хвърляш прах в очите на един старец, който знае, че смъртта вече чука на вратата. Може да съм остарял, но още не съм изкуфял.

— Татко… — понечих да възразя повторно, ала баща ми отново бе насочил вниманието си към лулата и пет пари не даваше, че съм много развълнувана. Ето защо опитах друго. — Това означава ли, че Найджъл няма да получи нищо?

— Найджъл ще получи каквото според мен му се полага при тези обстоятелства.

— Не те разбирам, татко.

— Ами да ти обясня тогава. Завещал съм му пет хиляди лири стерлинги, с които след смъртта ми той може да прави каквото сметне за добре. — Баща ми замълча, сякаш се двоумеше дали да продължи. — Подир твоята смърт обаче Даниъл Тръмпър ще наследи всичко, каквото притежавам, ала ще научи за това едва след като навърши трийсет години — тогава вече ти ще си прехвърлила седемдесетте и вероятно ще ти бъде по-лесно да преглътнеш решението ми.

„Още дванайсет години“, помислих си и по бузата ми се търкулна сълза.

— Няма смисъл да плачеш и да изпадаш в истерия, Етел. Безпредметно е и да спориш. — Той издиша голямо кълбо дим. — Вече съм взел решение и каквото и да говориш или да правиш, няма да се откажа от него.

Сега вече лулата изпускаше валма пушек, все едно е локомотив на експресен влак. Извадих от дамската си чанта носна кърпа с надеждата това да ми даде още малко време да помисля.

— Ако някога случайно ти хрумне да оспорваш завещанието въз основа на това, че съм си изгубил ума… — каза баща ми, а аз го погледнах с отворена уста. — На което ти си напълно способна, знай, че съм подписал документ, съставен от господин Бейвърсток, и по-важното, заверен от пенсиониран съдия, от министър и вероятно най-същественото, от лекар от Шефийлд, специалист по душевни заболявания.

Тъкмо да възразя, когато на вратата се почука тихо и при нас в стаята влезе Ейми.

— Извинявай, татко, че ви прекъсвам, но исках да попитам дали да пренеса чая в дневната, или предпочитате да го пиете тук.

Баща ми се усмихна на по-голямата си дъщеря.

— В дневната, скъпа — отвърна той много по-мило, отколкото разговаряше с мен.

Стана, залитайки, иззад писалището, изтръска лулата в най-близкия пепелник и без да каже и дума, тръгна бавно след сестра ми и излезе от помещението.

Докато пиехме чая, почти не говорех — опитвах се да преценя последиците от казаното от баща ми. Затова пък Ейми не млъкваше, бъбреше като курдисана как напоследък не валяло достатъчно, което се отразявало зле на петуниите в лехата точно под прозореца в стаята на баща ми.