Джефри Арчър - Търговецът

— Там е и сенчесто — сподели разтревожена тя точно когато старият шарен котарак скочи на канапето и се намърда върху скута й.

Все не можех да запомня името на проклетата твар, тя само ми лазеше по нервите, ала не смеех да го изрека на глас, понеже Ейми я обичаше най-много след баща ми. Сестра ми започна да гали животното, без изобщо да забелязва колко съм притеснена след разговора в кабинета на баща ми.

Вечерта си легнах рано, но цяла нощ не мигнах — умувах какво ли ми остава да направя. Да ви призная, не бях очаквала баща ми да завещае пари на мен или на Ейми, понеже и двете сме жени, прехвърлили шейсетте, и не ни трябваха още средства. Винаги обаче съм смятала, че ще наследя къщата и имението и че фирмата ще остане за Гай, а след смъртта му — за Найджъл.

На заранта, колкото и да ми беше неприятно, вече съзнавах, че не мога да сторя почти нищо, за да променя решението на баща си. Щом завещанието беше съставено от господин Бейвърсток, който открай време бе негов адвокат и приятел, дори Ф. Е. Смит нямаше да бъде в състояние да намери вратички. Малко по малко започвах да проумявам, че ако искам да осигуря на Найджъл полагащото му се по право наследство, щях да опра не до друг, а до самия Даниъл Тръмпър.

Все пак баща ми нямаше да живее вечно.

Седяхме сами в най-тъмното кътче на заведението, не ни забелязваше почти никой. Той започна да пука с пръстите на дясната си ръка — огъваше ги един по един.

— Къде е сега? — попитах аз и се взрях в мъжа, на когото от деня на запознанството ни преди близо двайсет години бях броила хиляди лири стерлинги.

И досега идваше на срещите ни в „Сейнт Агнес“, облечен в същото кафяво туидено сако, със същата лъсната жълта вратовръзка, макар че напоследък май си бе купил една-две нови ризи. Остави уискито, извади изпод стола пакет, увит в амбалажна хартия, и ми го подаде.

— Колко платихте, за да ви я върнат?

— Петдесет лири стерлинги.

— Казах ви да не му давате повече от двайсет, без да сте ме питали.

— Знам, знам, но точно тогава около нас се навърташе един прекупвач от Уест Енд. Не можех да рискувам.

Изобщо не повярвах на Харис, че е броил петдесет лири стерлинги. Затова пък му вярвах, че съзнава колко важна е картината за бъдещите ми намерения.

— Да я занеса ли в полицията? — попита частният детектив. — Бих могъл да подметна, че…

— В никакъв случай — прекъснах го без колебание аз. — В полицията са твърде дискретни за такива неща. Пък и онова, което съм намислила, ще бъде за господин Тръмпър много по-унизително, отколкото разпит на четири очи в Скотланд Ярд.

Господин Харис се облегна на стария кожен стол и започна да пука с пръстите на лявата ръка.

— Какво друго имате да ми съобщавате?

— Даниъл Тръмпър се уреди преподавател в колежа „Тринити“. Живее в седма стая в общежитието.

— Това вече ми го казахте миналия път.

И двамата млъкнахме, понеже някакво старче се пресегна и взе от съседната маса едно списание.

— Освен това напоследък излиза доста често с едно момиче — Марджъри Карпънтър. Следва математика, трети курс е в колежа „Гъртън“ към Кеймбриджкия университет.

— Виж ти! Ако стане сериозно, веднага ме предупредете и започнете да я проучвате.

Огледах се, за да се уверя, че не ни чува никой. Харис пак запука с пръсти, аз се извърнах към него и видях, че се е вторачил в мен.

— Има ли нещо, което ви притеснява? — попитах го и си налях още една чаша чай.

— Да ви призная, госпожо Трентам, струва ми се, че е крайно време да помоля за още едно малко повишение на хонорара. Така де, от мен се очаква да пазя толкова много тайни! — Детективът се подвоуми и добави: — Тайни, които биха могли…

— Биха могли какво?

— Биха могли да се окажат неоценими и за други заинтересовани лица.

— Заплашвате ли ме, господин Харис?

— Няма такова нещо, госпожо Трентам, просто…

— Ще ви го кажа само веднъж, господин Харис, и няма да повтарям. Ако някога разкриете на някого какво е ставало между нас, ще се притеснявате не за хонорара си, а колко години ще прекарате зад решетките. Защото и аз знам за вас доста неща, към които бившите ви колеги вероятно ще проявят интерес. Например, че сте заложили открадната картина и след като е било извършено престъпление, сте изхвърлили шинел. Ясна ли бях?

Харис не отговори, само продължи да пука с пръсти.

Няколко седмици след избухването на войната подочух, че Даниъл Тръмпър се е измъкнал между капките и не е бил мобилизиран. Доколкото разбрах, били го пратили в някакъв отдел в Министерството на войната, така че нямаше да понесе гнева на противника, освен ако някоя бомба не паднеше право върху него.