Джефри Арчър - Търговецът

— Нека ви помогна — предложих аз.

— Благодаря ви, млади момко — усмихна се старецът и ме погледна със сълзящи очи.

— С кого сте служили? — попитах уж между другото.

— Не с друг, а с принца на Уелс — отговори той. — Ами вие?

— В Кралския стрелкови полк. — Прекосихме заедно улицата. — Имате ли познати там?

— Кралският стрелкови полк значи — повтори мъжът. — Имам, как да нямам, Бейнджър Смит, дето участва в Голямата война, и Сами Томкинс, той обаче отиде в полка по-късно, ако не ме лъже паметта, някъде през двайсет и втора — двайсет и трета, и след Тобрук 59 59 Пристанищен град в Либия, където от 1930 г. има военна база на Италия. От януари 1940 г. до декември 1941 г. там се водят ожесточени сражения. — Б.пр. го демобилизираха като инвалид.

— Бейнджър Смит ли? — повторих аз.

— Да — потвърди ветеранът вече когато стигнахме отсрещния тротоар. — Падаше си кръшкач — прихна гърлено старчето. — Но ако се вярва на мълвата, и досега работи един ден седмично във вашия полкови музей.

На другия ден влязох за пръв път в малкия полкови музей колкото да разбера от уредника, че Бейнджър Смит идвал само в четвъртък, и то невинаги. Огледах помещението, пълно с опърпани знамена, окичени с бойни отличия, с витринки, зад които се мъдреха униформи, и с допотопно оръжие от отминали времена, а също с огромни карти, на които с разноцветни кабарчета беше отбелязано как, къде и кога са извоювани тези отличия.

Уредникът бе само няколко години по-голям от мен, затова не си дадох труда да го обременявам с въпроси за Първата световна война.

В четвъртък се върнах и заварих на стола в ъгъла на музея възрастен войник, който се правеше на много зает.

— Бейнджър Смит?

Окаяното старче бе високо, има-няма, метър и шейсет. Дори не се опита да стане от стола, само ме погледна изпод вежди.

— Е, и?

Извадих от вътрешния си джоб банкнота от десет шилинга.

Той погледна изпитателно първо парите, после мен.

— Какво искате?

— Случайно да помните капитан Гай Трентам? — попитах го аз.

— От полицията ли сте?

— Не, адвокат съм, занимавам се с наследството му.

— Бас ловя, че капитан Трентам не е оставил на никого нищо.

— Нямам правото да разкривам това — обясних аз. — Сигурно не знаете какво се е случило с него, след като е напуснал Стрелковия полк. В документацията на полка от 1922 година насам не се споменава нищо за него.

— То оставаше да се споменава! Мен ако питате, Трентам не е напуснал полка с духова музика и военни почести. Заслужаваше да го скъсат от бой.

— Защо?

— От мен няма да научите нищичко — отсече старецът. — Полкова тайна — добави той и се пипна отстрани по носа.

— А имате ли представа къде е отишъл, след като е напуснал Индия?

— Това ще ви струва повече от десет шилинга — изкиска се ветеранът.

— В смисъл?

— Онзи ниедник отпраши към Австралия. Там умря и майка му върна трупа в Англия. Личното ми мнение е, че светът не е загубил нищо. Ако зависеше от мен, щях да махна и портрета му от музея.

— Портретът му ли?

— Да. При офицерите, удостоени с Военен кръст е, снимките им са сложени в горния ляв ъгъл, след носителите на орден „За особени заслуги“ — рече мъжът и успя криво-ляво да вдигне ръка и да посочи.

Отидох бавно при ъгъла, който ми беше показал, минах покрай снимките на хората, удостоени с кръст „Виктория“, общо седем на брой, сетне и покрай воините, получили медал „За особени заслуги“, и застанах пред отличените с Военен кръст. Бяха подредени по години: 1914-та — трима, 1915-а — тринайсет, 1916-а — десетима, 1917-а — единайсет, 1918-а — седемнайсет. Под фотографията на капитан Гай Трентам пишеше, че е получил Военния кръст за участието си във втората битка при Марна от осемнайсети юли 1918 година.

Взрях се в снимката на млад офицер в капитанска униформа и разбрах, че искам, не искам, ще се наложи да отида до Австралия.

— Кога смяташ да заминеш?

— През лятната ваканция.

— Имаш ли пари за такова дълго пътуване?

— Останало ми е нещичко от петстотинте лири, които ми даде по случай дипломирането. При всички положения ерген, който живее на общежитие в колежа, не се нуждае от много пари.

Младежът вдигна очи, защото в дневната влезе майка му.

— Това лято Даниъл смята да ходи в Америка.

— Колко вълнуващо! — възкликна Беки и остави на страничната масичка до пишещата машина ваза с цветя. — На всяка цена се срещни със семейство Фийлд в Чикаго и с Блумингдейлови в Ню Йорк, а ако ти остане време, би могъл и да…