Джефри Арчър - Търговецът

В първия понеделник на август 1947 година Даниъл зърна Сидни. Застана на палубата и загледа как слънцето залязва зад моста точно когато една лодка дойде, за да покаже на презокеанския кораб откъде да влезе в пристанището. Изведнъж му домъчня много за дома и той не за пръв път съжали, че изобщо е предприел такова пътуване. След час вече бе слязъл от кораба и беше отседнал в хотелче, препоръчано му от австралийците на неговата маса.

Собственичката, която се представи като госпожа Снел, беше много едра, с широка усмивка и гръмък смях. Настани го, както твърдеше самата тя, в най-луксозната стая. Даниъл изпита облекчение, че все пак не му е дала от обикновените стаи, защото когато легна на двойното легло, то хлътна в средата, а щом понечи да се обърне, пружината го последва, сякаш беше залепена за гърба му. И от двата крана на мивката течеше студена вода в различни оттенъци на кафявото, а единствената гола крушка, която висеше от средата на тавана, светеше толкова слабо, че Даниъл изобщо не можеше да чете на нея, освен ако не стъпеше на стол и не застанеше точно отдолу. Но госпожа Снел не му беше предоставила стол.

Когато на другия ден, след закуската, състояща се от яйца, бекон, картофи и пържени филийки, жената го попита къде ще се храни, в хотела или навън, той за нейно огромно разочарование отсече:

— Навън!

Първото, най-важно посещение, което бе набелязал, беше в Имиграционната служба. Знаеше, че ако там не му съобщят нищо, може още същата вечер да се качи на „Аоранджи“ и да се върне в Щатите. Вече му се струваше, че няма да е особено разочарован, ако му се наложи да го направи.

Огромната кафява сграда на Маркет стрийт, където се пазеха сведенията за всички, пристигнали в колонията след 1823 година, отваряше в десет сутринта. Макар да дойде половин час по-рано, Даниъл завари осем дълги опашки от хора, опитващи се да установят едно или друго за регистрираните преселници, така че се озова пред гишето след цели четирийсет минути.

Когато най-сетне му дойде редът, той видя пред себе си червендалест мъж в синя риза с разкопчана яка, отпуснал вяло ръце върху гишето.

— Опитвам се да издиря един англичанин, пристигнал в Австралия между 1922 и 1925 година.

— Не знаеш ли нещо по-конкретно, моето момче?

— Опасявам се, че не — отвърна Даниъл.

— Опасяваш се, значи — повтори чиновникът. — Поне името не знаеш ли?

— А, да — рече Даниъл. — Гай Трентам.

— Трентам. Как се пише?

Младежът каза името бавно, буква по буква.

— Сега вече те разбрах, моето момче. Ще ти струва две лири стерлинги. — Даниъл извади от вътрешния джоб на якето си портфейла и плати. — Подпиши се тук — каза служителят, след което завъртя формуляра и му показа с пръст най-долния ред. — Ела пак в четвъртък.

— В четвъртък ли? Но това е след цели три дни.

— Добре че в Англия още ви учат да смятате — рече чиновникът. — Следващият.

Даниъл си тръгна само с квитанция за две лири стерлинги, без да е научил нищо ново. След като излезе на улицата, си купи брой на „Сидни Морнинг Хералд“ и потърси кафене край пристанището, където да обядва. Хареса си ресторантче, пълно с младежи. Келнерката го преведе през шумното, претъпкано заведение и го сложи да седне на масичка в ъгъла. Даниъл почти бе прочел вестника, когато тя най-сетне му донесе салатата. Изтика вестника встрани, изненадан, че в него не пише и дума за ставащото в Англия.

Тъкмо отхапваше от марулята и се чудеше как да оползотвори най-добре непредвиденото забавяне, когато момичето на съседната маса се пресегна и попита дали може да вземе захарта.

— Разбира се, нека аз — рече Даниъл и й подаде захарницата.

Надали щеше да погледне отново непознатата, ако не бе забелязал, че тя чете „Основи на математиката“ на А. Н. Уайтхед и Бъртранд Ръсел.

— Да не би случайно да следвате математика? — полюбопитства той, след като й подаде захарницата.

— Да — потвърди тя, без дори да го погледне.

— Попитах, защото преподавам математика — уточни Даниъл — да не го помислят за невъзпитан.

— Как ли не! — възкликна момичето, без да се обръща. — И то се знае, че в Оксфорд.

— Не, в Кеймбридж.

При тези думи непознатата все пак се извърна и се взря по-внимателно в Даниъл.

— А можеш ли да ми обясниш Правилото на Симпсън? — попита ни в клин, ни в ръкав.

Даниъл разгъна хартиената салфетка, извади писалката и нахвърли няколко чертежа, за да онагледи правилото, нещо, което не бе правил още от „Сейнт Пол“.

Младата жена свери чертежа му с обяснението в учебника, усмихна се и възкликна: