Джефри Арчър - Търговецът

— Последното, което чух — поде пак жената след дълго мълчание, — е, че се е хванал букмейкър в Мелбърн, но това беше преди да…

— Преди какво? — не се стърпя младежът.

Тя отново го изгледа изпитателно.

— А, не — рече домакинята, — не искам аз да съм човекът, който ще ти го каже, разбери си го сам. Но ако искаш съвет от мен, се качвай на първия кораб за Англия, няма смисъл да биеш толкова път до Мелбърн.

— Може да се окаже, че вие сте единствената, която е в състояние да ми помогне.

— Навремето му се хванах на баща ти, няма да позволя и синът да ме преметне, така да знаеш. Покажи му вратата, Кевин.

Даниъл помръкна. Благодари на жената, че му е отделила от времето си, и си тръгна. Хвана автобуса за Сидни, после стигна пеш до хотела. Прекара самотна нощ, беше му мъчно за Джаки. Питаше се защо ли в Сидни баща му се е държал като негодник и дали той да не послуша съвета на „леля Силвия“.

На другата заран се сбогува с госпожа Снел и с голямата й усмивка, но първо, без да възрази, плати доста голямата сметка. Оттам се отправи към гарата.

Когато същата вечер влакът от Сидни навлезе в гарата на Спенсър стрийт в Мелбърн, първото, което Даниъл направи, бе да провери в телефонния указател — да не би в него да има хора с името „Трентам“, такива обаче нямаше. След това започна да звъни на всички посочени в указателя букмейкъри в града, но чак деветият се сети, че е чувал името „Трентам“.

— Звучи ми познато — каза гласът в другия край на линията. — Но не знам откъде. Защо не се свържете с Брад Морис. Той държеше навремето този пункт за залагания, може би ще ви помогне. Ще намерите телефонния му номер в указателя.

Разговорът с възрастния господин Морис беше съвсем кратък.

— Името Гай Трентам говори ли ви нещо? — попита отново Даниъл.

— Англичанинът ли?

— Да — потвърди младежът и усети как пулсът му се ускорява.

— Оня, дето говореше с тузарски акцент и разправяше на всеки срещнат, че е майор ли?

— Възможно е.

— Тогава провери в затвора, накрая го тикнаха там.

Даниъл понечи да попита защо, но връзката вече бе прекъснала.

Още трепереше като листо, когато си тръгна с тежкия куфар от гарата и отседна в хотела отсреща. Отново легна на единственото легло в тясната тъмна стаичка и се опита да реши дали да продължи с издирването, или просто да забрави за истината и както го е посъветвала Силвия, „да се качи на първия кораб за Англия“.

Беше рано вечерта, когато заспа, ала се събуди посред нощ и видя, че още е с дрехите. Когато през прозореца грейнаха първите предизгревни лъчи, младежът вече бе взел решение. Не искаше да научава нищо повече, не му трябваше да научава, веднага се връща в Англия!

Първо обаче отиде в банята да се изкъпе и да се преоблече и през това време размисли.

След половин час слезе във фоайето на хотела и попита администратора къде се намира полицейското управление. Мъжът му каза да отиде на Бърк стрийт.

— Толкова лоша ли беше стаята! — възкликна той.

Даниъл се усмихна насила. Притеснен до смърт, тръгна бавно в посоката, която му бяха показали. Само след няколко минути вече беше на Бърк стрийт, но обиколи няколко пъти сградата, докато накрая набра смелост да се качи по каменните стъпала пред полицейското управление и да влезе вътре.

Името „Трентам“ очевидно не говореше нищо на младичкия дежурен сержант, който само попита кой се интересува от въпросния човек.

— Един негов роднина от Англия — отвърна Даниъл.

Сержантът го остави на гишето и отиде в дъното на помещението, където някакъв офицер с по-висок чин разглеждаше търпеливо зад писалището купчинка снимки. Изслуша внимателно сержанта, после го попита нещо. Дежурният се обърна и посочи Даниъл. „Копеле — помисли си той. — Ти си малко копеле.“ След малко сержантът се върна при него.

— Приключили сме с разследването на Трентам — обясни той. — Обърнете се към Управлението на затворите.

Даниъл почти онемя, но накрая все пак успя да промълви:

— Къде се намира?

— На седмия етаж — посочи нагоре дежурният.

Когато на седмия етаж слезе от асансьора, Даниъл видя пред себе си огромен плакат с мъж със сърдечно лице. Отдолу пишеше „Хектор Уотс, главен директор на Управлението на затворите“.

Младежът отиде на гише „Справки“ и обясни, че търси господин Уотс.

— Имате ли уговорена среща?

— Не — отвърна той.

— В такъв случай се съмнявам, че…

— Бихте ли обяснили на главния директор, че съм дошъл чак от Англия, за да се видя с него?