Джефри Арчър - Търговецът

Оставиха го да чака само няколко минути и го отведоха на осмия етаж. Сърдечната усмивка от плаката сега грейна отново — вече на живо — пред него, въпреки че бръчките по лицето бяха малко по-дълбоки. Даниъл отсъди, че Хектор Уотс е някъде към шейсетте — макар да беше много пълен, човекът преливаше от енергия.

— От коя част на Англия си, моето момче? — попита Уотс.

— От Кеймбридж — отвърна Даниъл. — Преподавам математика в университета.

— Аз пък съм от Глазгоу — поясни директорът на затворите. — Но сигурно вече си се досетил от името и акцента. Заповядай, седни и казвай какво те води насам.

— Опитвам се да науча нещо за Гай Трентам, от полицейското управление ми казаха да се обърна към вас.

— А, да, чувал съм името. Защо ли ми е познато?

Шотландецът стана иззад писалището и отиде при няколкото кантонерки до стената отзад. Издърпа едно от чекмеджетата, отбелязано с буквите „СТУ“, и извади голяма папка с дебели корици.

— Трентам — повтори той, докато преглеждаше книжата в папката.

Накрая издърпа два листа. Отново седна зад писалището и сложи листовете пред себе си, после вдигна поглед и се взря по-внимателно в Даниъл.

— Отдавна ли си тук, моето момче?

— Пристигнах в Сидни преди по-малко от седмица — отговори той, озадачен от въпроса.

— И никога ли не си идвал в Мелбърн?

— Не, никога.

— И защо питаш за този човек?

— Искам да науча възможно най-много за капитан Гай Трентам.

— Защо? — повтори главният директор на затворите. — Журналист ли си?

— Не — рече Даниъл. — Преподавател съм, но…

— Значи имаш много основателна причина, за да биеш толкова път.

— Вероятно от любопитство — каза младежът. — Как да ви обясня… Никога не съм виждал Гай Трентам, но той ми е баща.

Уотс погледна графата, където бяха изброени най-близките роднини: съпруга Ана Хелън (починала), една дъщеря — Маргарет Етел. Син не беше посочен. Мъжът отново се взря в Даниъл, помисли и взе решение.

— Неприятно ми е да ти го съобщя, но баща ти е починал, докато е бил задържан в полицията.

Даниъл бе стъписан и се разтрепери. Уотс отново го погледна и добави:

— Съжалявам, че трябва да ти съобщя такава неприятна новина, все пак идваш от много далеч.

— От какво е починал? — прошепна Даниъл.

Главният директор на затворите обърна страницата, погледна последния ред от формуляра и прочете: „Обесен“. Вдигна очи към младежа.

— От инфаркт — каза му.

Даниъл се качи в спалния вагон за Сидни, но така и не заспа. Единственото, което му се искаше, бе час по-скоро да се махне от Мелбърн. Докато влакът се отдалечаваше от града, му поолекна, след известно време той дори изяде половината сандвич, който си беше взел от вагон-ресторанта. Когато влакът пристигна на гарата в най-големия австралийски град, младежът скочи на перона, натовари куфара на такси и тръгна право към пристанището. Качи се на първия кораб, отплаващ за западното крайбрежие на Америка.

В полунощ мъничкият параход, който имаше разрешително да превозва всичко на всичко четирима пътници, пое към Сан Франциско. Пуснаха Даниъл да се качи чак когато плати на капитана в брой — останаха му пари колкото да се добере до Англия, стига, разбира се, да не загазеше някъде по пътя.

По време на сякаш безкрайното плаване до Америка параходът не спря да се клатушка и люлее и Даниъл почти не стана от койката — обмисляше отново и отново какво да прави със сведенията, с които сега разполагаше. Постоянно се сещаше за притесненията и тревогите, вероятно мъчили майка му през годините, и за това какъв прекрасен човек е вторият му баща. Тези думи — „втори баща“, му бяха много неприятни. Никога нямаше да възприема Чарли така. Стига да му се бяха доверили още от самото начало, Даниъл със сигурност щеше да използва способностите си, за да им помогне, вместо да пилее толкова много сили в опити да установи истината. Сега обаче съзнаваше до болка, че не може да сподели с тях какво е научил, понеже вероятно знаеше повече и от тях.

Съмняваше се майка му да знае, че Трентам е умрял в затвора, оставяйки из цял Нов Южен Уелс и Виктория куп неплатени дългове. Това със сигурност не го пишеше върху надгробния камък в Асхърст.

Докато стоеше на палубата и гледаше как корабчето се клатушка по избрания маршрут, как минава под моста „Голдън Гейт“ и навлиза в пристанището на Сан Франциско, Даниъл най-сетне реши какво да прави.

Мина през Имиграционната служба, взе автобуса за центъра на града и отседна в същия хотел, където бе пренощувал, преди да замине за Австралия. Портиерът извади двете картички, които не бе успял да изпрати, а Даниъл му връчи обещаната банкнота от десет долара. Написа нещо ново и пусна картичките наведнъж, преди да се качи на трансконтиненталния експрес за Ню Йорк.