— В такъв случай май е по-добре да учредите акционерно дружество.
— Не е толкова просто. Ако тръгнем по този път, нищо чудно накрая семейството да притежава едва петдесет и едно на сто от дяловете.
— Това ще рече, че пак ще имате последната дума.
— Така е — потвърди майка му, — но ако в бъдеще се наложи да вдигаме капитала, дяловете ще се раздробят още повече и накрая нищо чудно да изгубим мажоритарния пакет. При всички положения знаеш прекрасно как се отнася баща ти към външни хора, които разполагат с прекалено голяма власт във фирмата, да не говорим пък за дялове. Не обича да се отчита пред никого, дори пред членовете на управителния съвет, камо ли пред акционери — това може да завърши с истинско бедствие. Открай време следва инстинкта си, докато „Банк ъф Ингланд“ вероятно ще предпочете по-традиционен подход.
— Докога трябва да вземете решение?
— Докато се върнеш от Америка.
— Ами галерията?
— Както върви, вероятно ще излезем на печалба. Привлякла съм подготвени хора, имам достатъчно връзки, ако получим разрешението за строеж, след време сигурно ще създадем доста неприятности на „Сотби“ и „Кристи“.
— Ами да, татко и бездруго им отмъква под носа най-добрите картини…
— Да, да — усмихна се Беки. — Но ако караме и занапред така, няма да се изненадам, ако някой ден личната ни колекция струва повече от търговското дружество, както се убедихме от горчив опит, когато се наложи да продадем отново на галерия „Льофевр“ моя Ван Гог. Не съм срещала аматьор, който да има такова набито око, както баща ти… Но не му споменавай, че съм го казала.
Беки насочи вниманието си към пътните знаци, за да види как да излезе на пристанището, и накрая спря автомобила точно при презокеанския кораб, но не чак толкова близо, както навремето Дафни.
Вечерта Даниъл отплава с „Куин Мери“, а майка му остана да му маха от кея.
На кораба написа на родителите си дълго писмо, което изпрати пет дни по-късно от Пето авеню. После си купи билет за влака за Чикаго. В осем същата вечер композицията потегли от гара „Пенсилвания“, след като Даниъл бе прекарал цели шест часа в Манхатън, където, ако не броим пощенската марка, не беше купил друго, освен пътеводител на Щатите.
Пристигнаха в Чикаго и там прикачиха вагона към друг влак, който откара младежа чак в Сан Франциско.
По време на четиридневното пътуване през Щатите той съжали, че изобщо ще ходи до Австралия. Мина през Канзас Сити, Нютън Сити, Ла Хунта, Албъкърки и Барстоу — градовете му се сториха кой от кой по-интересен. Щом влакът спреше на някоя гара, Даниъл скачаше от вагона, купуваше пъстра пощенска картичка, от която личеше къде точно е бил, запълваше празното пространство с още и още сведения, почерпани от пътеводителя, и я пускаше в пощенската кутия. На следващата гара пак повтаряше същото. Когато експресът пристигна на гара „Оукланд“ в Сан Франциско, той беше пратил на майка си и баща си в Литъл Болтънс цели двайсет и седем различни картички.
Взе автобуса до Сейнт Франсис Скуеър и след като провери цените, за да е сигурен, че са му по джоба, отседна в хотелче край пристанището. До заминаването на „Аоранджи“ оставаха трийсет и шест часа, затова той отскочи и до „Бъркли“, където прекара целия втори ден заедно с професор Стинстед. Толкова се увлече по изследванията на математика, та отново съжали, че няма да остане по-дълго — подозираше, че в „Бъркли“ ще научи повече, отколкото в Австралия.
Вечерта преди да замине, купи още двайсет пощенски картички и стоя до един след полунощ, за да ги надпише. На двайсетата въображението му вече се бе изчерпало напълно. На другата заран, след като плати стаята, помоли главния портиер да праща по една картичка на всеки три дни, докато той се върне. Даде му десет долара и му обеща, щом дойде отново в Сан Франциско, да му плати още толкова, но само ако са останали точно толкова картички, колкото е предвидил — и досега не бе сигурен кога точно ще се качи на кораба обратно за Америка.
Главният портиер бе озадачен, но прибра в джоба си десетте долара и сподели с младия администратор на рецепцията, че са го молили да върши далеч по-странни неща за далеч по-малко пари.
Когато Даниъл се качи на „Аоранджи“, вече му бе поникнала брада, а той се беше подготвил възможно най-добре, ако отчетем, че все пак бе събирал сведенията от другия край на света. По време на пътуването се хранеше на голяма кръгла маса заедно със семейство австралийци, които бяха ходили на почивка в Щатите и сега се прибираха. През следващите три седмици те обогатиха значително познанията на младежа, без дори да съзнават, че той поглъща с изострен интерес всяка дума, която изричат.
Читать дальше