Джефри Арчър - Търговецът

— Много щедро от ваша страна, драги ми господине — възкликна мъжът и когато се върна с пълните чаши, попита: — Та докъде бях стигнал?

— До онази сутрин…

— А, да. Та сър Чарлс, или Чарли, както винаги съм го наричал. Плати ми направо тук, в кръчмата, сключихме сделката за десетина минути. Тъкмо си тръгна, и ми се обади една жена, която пита дали имотите още се продават. Отвърнах на въпросната дама, че току-що съм ги спазарил.

Не попитах коя е тази „дама“, макар и да подозирах, че знам.

— Това обаче не доказва, че тя е щяла да ви предложи двайсет хиляди лири стерлинги — отбелязах аз.

— Щеше, щеше да ми предложи! И още как! — възрази Рексол. — Госпожа Трентам бе готова да ми сваля и звезди, само и само да попречи на сър Чарлс да се сдобие с магазините.

— Ама че работа! — възкликнах аз, но отново не попитах „защо“.

— Не е за разправяне! Тръмпърови и Трентамови са се хванали за гушите вече не знам от колко години. Госпожа Трентам още притежава няколко жилищни сгради насред Челси Терас. Единствено това спря сър Чарлс да построи своя мавзолей. И още нещо, когато госпожата се опита да купи сградата на Челси Терас номер едно, Чарли я изигра лошо. Никога не съм виждал такова чудо!

— Но това вероятно е станало преди много години — отбелязах аз. — Възможно ли е хората да си имат зъб толкова дълго?

— Прав сте. Доколкото знам, враждата им е започнала още в началото на двайсетте, откакто онова конте, синът й излизаше с госпожица Салмън.

Затаих дъх.

— Тя, госпожа Трентам де, никак не одобряваше. Всички ние в „Мускетарят“ се досещахме, а когато синчето й се вдигна и замина за Индия, Салмън ни в клин, ни в ръкав се омъжи за Чарли. И това не е краят на загадката.

— Така ли?

— Ами да — потвърди Рексол. — И досега никой не е сигурен кой точно е бащата.

— Бащата ли?

Кръчмарят се поколеба.

— Разбъбрих се прекалено много. Стига толкова.

— Изумен съм, че след толкова време това още вълнува някого — опипах за последно почвата и изпих на един дъх бирата.

— Вярно си е — съгласи се Рексол. — И аз винаги съм се чудел. Но нали ги знаете какви са хората. Е, драги ми господине, трябва да затварям, че властите ще ме погнат.

— Ама разбира се. И аз трябва да се връщам при добитъка.

Преди да потегля към Кеймбридж, седнах в колата и си записах най-подробно каквото помнех от разказа на кръчмаря. През дългия път на връщане се помъчих с новите неща, които бях научил, да си съставя някаква по-пълна картина. Рексол ми бе разказал доста подробности, които дотогава не знаех, но и бе добавил нови въпроси без отговори. Когато излязох от пивницата, единственото, в което бях сигурен, бе, че не мога да спра дотук.

На другата сутрин реших да се отбия в Министерството на войната и да попитам старата секретарка на сър Хорас дали е възможно да намери някакви сведения за един бивш офицер.

— Името? — попита строго облечената жена на средна възраст, която още прибираше косата си на нисък кок, каквато беше модата по време на войната.

— Гай Трентам — отвърнах аз.

— Чин и част?

— Капитан, вероятно от Кралския стрелкови полк.

Жената се скри зад затворената врата, но след около четвърт час се върна с малка кафява папка. Извади от нея един-единствен лист хартия и зачете на глас:

— Капитан Гай Трентам, удостоен с Военен кръст. Участвал е в Първата война, после е бил прехвърлен на служба в Индия, напуснал е въоръжените сили през 1922 година. Не е посочено защо. Няма и адрес за връзка.

— Ти си истинско съкровище — рекох аз и целунах жената по челото, от което тя много се смути, после си тръгнах и се върнах в Кеймбридж.

Колкото повече научавах, толкова повече ми се искаше да знам, макар че поне засега очевидно бях навлязъл в поредната задънена улица.

Следващите няколко седмици се посветих изцяло на студентите, докато те не се пръснаха за коледната ваканция.

Прибрах се в Лондон и прекарах чудесно трите седмици заедно с нашите в Литъл Болтънс. В сравнение с лятото баща ми изглеждаше много по-спокоен, дори мама като че ли се бе поотърсила от необяснимите си притеснения.

Но по време на празниците изникна друга загадка — бях убеден, че тя по никакъв начин не е свързана с Трентамови, затова не се поколебах да помоля мама да я разбули.

— Какво е станало с любимата картина на татко?

Отговорът й ме натъжи много, а тя ме помоли да не споменавам изобщо пред татко „Хората, ядящи картофи“.

Седмицата преди да се върна в Кеймбридж се разхождах по Бофорт стрийт по посока на Литъл Болтънс, когато забелязах възрастен ветеран в униформа от синьо сукно, който се опитваше да пресече улицата.