Понякога съжалявам, че съм се родил с ум, сякаш създаден да разчита шифри и кодове и да борави с математически формули. Все ми се струваше, че има пряка връзка между „копеле“, „Трентам“, „болница“, „капитан Трентам“, „жилищни сгради“, „сър Реймънд“, „брат му Найджъл“, „погребение“ и това, че мама пребледня като платно, когато ме видя в капитанската униформа. Все пак си давах сметка, че трябва да узная още доста неща, докато стигна до правилното решение.
После най-неочаквано се досетих за кого са говорели през всички тези години, когато маркизата е идвала на гости на мама, досетих се и кого е имала предвид, когато каза, че току-що е ходила на погребението на Гай. Очевидно са погребвали капитан Гай. Но защо това бе толкова важно?
Следващата неделя сутринта станах в нечовешко време и отидох в Асхърст, селото, където маркиза Уилтшир е живяла навремето — нещо, което, както отсъдих аз, не беше никакво съвпадение. Малко след шест вече бях в енорийската църква и както и бях очаквал, в този ранен час не заварих никого на гробищата. Тръгнах да обикалям и да разглеждам надписите: колкото щеш мъртъвци с имената Ярдли, Бакстър, Флъд и Харкорт-Браун. Някои от гробовете бяха обрасли с бурени, други бяха старателно поддържани и в горния им край дори имаше току-що откъснати цветя. Поспрях за миг край гроба на дядото на моята кръстница. Край часовниковата кула бяха погребани към стотина енориаши, но не ми отне много време да открия старателно поддържания парцел на семейство Трентам, който беше само на няколко метра от църковния вестиарий.
Когато съгледах надгробния камък, сложен най-скоро, ме обля студена пот:
КАПИТАН ГАЙ ТРЕНТАМ
Удостоен с Военен кръст
1896 — 1927 г.
Починал след дълго боледуване
Цялото семейство скърби за теб
И така загадката навлезе в задънена улица в буквалния смисъл на думата: стоях край гроба на единствения човек, който, стига да беше жив, щеше да отговори на всичките ми въпроси.
След края на войната се върнах в колежа „Тринити“, където ми отпуснаха още една година, за да се дипломирам. Нашите смятаха, че най-паметното събитие през тази година са наградата „Ранглър“, с която бях удостоен, и това, че са ми предложили преподавателско място в „Тринити“, аз обаче бях на мнение, че не по-малко важна е благородническата титла, която Бъкингамският дворец е дал на баща ми.
Церемонията се оказа за мен двоен празник, защото на нея видях как и някогашният ми преподавател — професор Брадфорд — също получава благородническа титла за приноса си в разчитането на германските шифри, макар че, както отбеляза мама, жена му отново бе подмината. Помня, възмутих се не по-малко и заради самия доктор Брадфорд. Баща ми наистина изигра своята роля, за да напълни стомасите на англичаните, но както и Чърчил изтъкна пред Камарата на общините, малкият ни екип вероятно бе скъсил войната поне с една година.
После онзи следобед всички отидохме на чай в „Риц“ и съвсем естествено по някое време заговорихме за това на какво смятам да се посветя сега, след като войната е свършила. Прави чест на баща ми, че никога не е и намеквал да му помагам в „Тръмпър“, особено след като знаех как се е надявал да има втори син, който някой ден да поеме дружеството. През лятната ваканция осъзнах още повече какъв късмет съм извадил: баща ми бе погълнат от проблемите във фирмата, а мама не можеше да прикрие тревогата си за бъдещето на „Тръмпър“, въпреки това обаче, попитах ли с какво мога да помогна, тя винаги отвръщаше:
— Не се безпокой, рано или късно всичко ще се оправи.
След като се върнах в Кеймбридж, успях да си втълпя, че не бива да се притеснявам, ако отново се натъкна на името „Трентам“. В мое присъствие обаче никой не дръзваше да го изрече, затова мисълта за него продължи да ме гложди. Баща ми беше много прям човек, та не намирах просто обяснение защо по този въпрос е толкова потаен — до степен да разбирам, че не бива да отварям пред него дума за това.
Сигурно щяха да минат години, докато се върна към тази загадка, ако една сутрин не бях вдигнал слушалката на телефона у нас в Литъл Болтънс и не бях чул, че баща ми разговаря по другия апарат с Том Арнолд, негова дясна ръка. Той каза:
— Е, ако не за друго, то поне можем да бъдем благодарни, че изпревари госпожа Трентам и отиде пръв при Сид Рексол.
Веднага затворих, усетил, че този път трябва веднъж завинаги да разбуля загадката, при това без родителите ми да разберат. Защо ли в такива случаи човек си мисли най-лошото? Бях сигурен как накрая ще се окаже, че става дума за нещо съвсем безобидно.
Читать дальше