Джефри Арчър - Търговецът

Докато закусвах в кухнята, бавачката отиде да ми напълни ваната и аз попитах готвачката какво е „копеле“.

— Не знам, господарю — рече ми само тя. — Не ви съветвам да питате такова нещо.

Не смеех да задам въпроса на мама и тате, да не би да се окаже, че Нийл Уотсън ми е казал истината, и цяла нощ не мигнах — мятах се в леглото и умувах как да разбера.

После се сетих, че преди много-много време мама е постъпила в болница и е трябвало да се върне с братче или сестриче, но това не е станало. Дали пък „копеле“ не означаваше точно това?

След около седмица бавачката ме бе завела на свиждане на мама в болница „Гай“, аз обаче не помнех почти нищо, освен че тя бе много бледа и тъжна. Виж, зарадвах се неописуемо, когато си дойде вкъщи.

Следващото събитие в живота ми, което помня съвсем ясно, бе как единайсетгодишен ме записаха в училище „Сейнт Пол“. Там за пръв път в живота ме накараха да се трудя наистина къртовски. В подготвителното училище бях пръв по почти всички предмети, макар че не полагах повече усилия от останалите си съученици. Викаха ми „зубър“, но това не ме притесняваше особено. Оказа се, че в „Сейнт Пол“ има много умни момчета, никой обаче не можеше да се мери с мен по математика. Не само че обичах предмета, който хвърляше в ужас повечето ми съученици, но и оценките, които получавах на изпитите в края на срока, винаги радваха мама и тате. Изгарях от нетърпение да ни дадат следващото алгебрично уравнение, поредната геометрична главоблъсканица, предизвикателството на още едно контролно — решавах задачите наум, докато другите в класа само хапеха края на моливите и си блъскаха главите над страниците, изпълнени с дълги-предълги цифри.

Справях се и по останалите предмети и макар да не бях добър в игрите, се запалих да свиря на виолончело, така че ме поканиха в училищния оркестър, но класният каза, че това не било важно, понеже очевидно съм щял да си остана до гроб математик. По онова време не знаех какво точно има предвид, знаех само, че на четиринайсет години тате е напуснал училище, за да помага на дядо си на сергията за плодове и зеленчуци в Уайтчапъл, и макар че мама е завършила Лондонския университет, още й се налагаше да работи в галерията на Челси Терас номер едно, та да „поддържа лукса, с който татко е свикнал“. Поне това я чувах да му казва сегиз-тогиз, докато закусвахме.

Някъде по това време най-после разбрах какво всъщност означава думата „копеле“. В един от часовете четяхме на глас „Крал Джон“, така че ми се отвори случай да попитам учителя по английски господин Килтън за значението на думата, без да привличам вниманието. Едно-две от момчетата ме изгледаха и прихнаха, този път обаче никой не започна да ме сочи с пръст и да шушука — помня, когато учителят ми каза значението, си помислих, че Нийл Уотсън не е бил чак толкова далеч от истината. Но подобно обвинение не можеше да бъде отправено, разбира се, към мен, защото още в първите ми спомени мама и тате си бяха заедно. И винаги са били господин и госпожа Тръмпър.

Сигурно съм щял да забравя онази отколешна случка, ако една вечер не бях слязъл в кухнята, за да изпия чаша мляко, и чух как Джоан Мур си говори с иконома Харолд.

— На малкия Даниъл му спори в учението — отбеляза Харолд. — Явно по ум се е метнал на майка си.

— Така е, дано само не научава никога истината за баща си.

При тези думи застинах като попарен край перилата на стълбите. Отново нададох ухо.

— Едно е сигурно — продължи икономът, — госпожа Трентам никога няма да признае момчето за свой внук. Един бог знае кой ще наследи всички тия пари.

— Със сигурност не и капитан Гай — вметна Джоан. — Сто на сто ще отидат у брат му Найджъл.

После двамата започнаха да обсъждат кой ще приготви закуската, затова се промъкнах обратно горе в стаята си, но така и не успях да заспя. През следващите няколко месеца сядах честичко на стъпалата и чаках търпеливо да чуя още нещо важно, което да излезе от устата на слугите, но те така и не се върнаха на темата.

Помня само още един случай, когато съм чувал името „Трентам“. Преди доста време маркиза Уилтшир, близка приятелка на мама, дойде веднъж у нас на чай. Аз още бях в антрето, когато мама попита:

— Ходи ли на погребението на Гай?

— Да, но повечето богобоязливи енориаши в Асхърст не го уважиха — увери я маркизата. — Онези, които са го познавали добре, като че ли изпитваха облекчение, че са се отървали от него.

— А сър Реймънд дойде ли?

— Не, биеше на очи отсъствието му — прозвуча в отговор. — Госпожа Трентам разправя, че бил твърде стар за такова пътуване, което само ми напомни, че в близко бъдеще тя ще наследи цяло състояние.