Джефри Арчър - Търговецът

— Предлага да продадем единственото нещо, което би покрило дълговете ни — след това дори ще ни остане малко капитал, с който да избутаме следващите една-две години.

— И кое е това нещо?

— „Хора, ядящи картофи“ на Ван Гог.

— И дума да не става!

— Но, Чарли, картината е собственост на…

На другата сутрин той си уговори среща с лорд Ултън и му обясни, че има лични проблеми, с които трябва да се заеме незабавно. Изтъкна, че войната в Европа вече е приключила, и помоли министъра да го освободи от задълженията му.

Лорд Ултън му влезе в положението и подчерта, че и той, и цялото министерство ще съжаляват много, задето Чарли ги напуска.

Когато след месец си тръгна от кабинета в министерството, единственото, което взе със себе си, бе Джесика Алън.

И през 1945 година не намери изход от затрудненията: цените на недвижимите имоти продължиха да падат, от ден на ден инфлацията ставаше все по-голяма. Въпреки това беше трогнат, когато след капитулацията на Япония и разгрома на Уинстън Чърчил на изборите бившият министър-председател даде вечеря в негова чест точно преди да напусне Даунинг стрийт номер десет. Дафни призна, че никога не е влизала в резиденцията, и сподели с Беки, че всъщност и не изгаря от желание да го прави. Пърси обаче оповести, че му се ще да види какво е вътре и им завижда.

На вечерята присъстваха мнозина водещи министри от кабинета. Беки бе сложена да седне между Чърчил и изгряващата млада звезда Раб Бътлър, а Чарли се разположи между госпожа Чърчил и лейди Ултън. Беки загледа как съпругът й разговаря непринудено с министър-председателя и лорд Ултън и дори се усмихна, когато Чарли набра смелост да предложи на стареца пура, която същия следобед бе избрал специално за него в магазина на Челси Терас номер сто трийсет и девет. Едва ли някой в помещението се досещаше, че Тръмпърови са на косъм от разорението.

Когато вечерята най-после свърши, Беки благодари на министър-председателя, който на свой ред благодари на нея.

— За какво? — учуди се тя.

— За това, че сте провеждали телефонни разговори от мое име и сте взимали много добри решения — обясни той, докато ги изпращаше по дългия коридор.

— Нямах представа, че знаете — поруменя Чарли.

— То оставаше да не знам. Още на другия ден Ултън разказа на всички министри. Никога не съм ги виждал да се превиват така от смях.

Вече на изхода на Даунинг стрийт номер десет Чърчил се поклони леко на Беки и каза:

— Лека нощ, лейди Тръмпър.

— Знаеш какво означава това, нали? — попита Чарли, докато изкарваше колата от двора и завиваше надясно към Уайтхол.

— Че ще получиш благородническа титла.

— Да, но по-важното е, че ще се наложи да продадем картината на Ван Гог.

„Ти си малко копеле“, ето какъв е първият ми спомен. След три месеца щях да навърша шест години, когато едно момиченце ми изкрещя тези думи от другия край на детската площадка, сетне започна да ме сочи и заподскача от крак на крак. Всички деца от класа застинаха на място и ме зяпнаха, а аз изтичах при момиченцето и го залепих до стената.

— Какво означава това? — попитах го и му извих ръцете.

— Не знам, не знам — ревна момиченцето. — Само чух как мама казва на тате, че си копеленце.

— Аз знам какво означава — подвикна някой зад мен.

Обърнах се и видях, че целият клас ме е наобиколил, но така и не разбрах кой се е обадил.

— И какво означава? — повторих още по-силно.

— Ще ти кажа, ако ми дадеш шест пенса.

Погледнах под вежди Нийл Уотсън, грубияна, който вечно сядаше на чина зад мен.

— Имам само три.

Той помисли, помисли и се съгласи:

— Добре тогава, ще ти кажа за три пенса.

Приближи се, протегна длан и зачака, докато аз развързвах бавно носната си кърпа. Дадох му всичките си джобни пари за седмицата. Той направи с дланите си фуния и изшушука в ухото ми:

— Означава, че нямаш баща.

— Не е вярно! — викнах аз и го заудрях по гърдите.

Но той бе много по-едър от мен и само се изсмя на немощните ми напъни. Звънецът удари, междучасието беше свършило и всички се юрнаха към класната стая. Някои се смееха и викаха в хор:

— Даниъл е малко копеле.

Следобед бавачката дойде да ме вземе от училище и когато се уверих, че никой от класа не е наблизо, за да ме чуе, я попитах какво означава тази дума. Тя каза само:

— Как не те е срам, Даниъл, да питаш такова нещо! На това ли ви учат в „Сейнт Дейвид“? Да не съм те чула повече да го казваш.