Джефри Арчър - Търговецът

Не се познавах със Сид Рексол, но още го помнех като съдържателя на „Мускетарят“, пивница, възправяла се гордо в другия край на Челси Терас, докато върху нея не падна бомба. През войната татко беше купил помещението и по-късно го бе превърнал в магазин за мебели.

Не беше нужно да си Дик Бартън 58 58 Герой от едноименно многосерийно приключенско радиопредаване, излъчвано по Би Би Си приз 1946 — 1951 г. — Б.пр. , за да установиш, че през войната господин Рексол е напуснал Лондон и е отворил кръчма в затънтеното селце Хатъртън в графство Чешир.

Цели три дни разработвах стратегията си за Рексол и поех към Хатъртън едва след като бях сигурен, че съм прехвърлил наум всичко, което искам да узная. Трябваше да задам въпросите така, че те да не приличат на въпроси. Изчаках обаче още един месец, преди да се отправя с автомобила на север — междувременно си пуснах брада, която, бях сигурен, бе достатъчно дълга, та Рексол да не ме познае. Не помнех да съм го срещал някога, но си давах сметка, че е твърде възможно кръчмарят да ме е виждал през последните три-четири години и да ме познае още щом вляза в пивницата. Дори си купих модни очила, с които замених старите.

Реших да отида в понеделник, защото смятах, че по кръчмите това е най-спокойният ден. Преди да потегля на път, звъннах за всеки случай в „Щастливият бракониер“ — да се уверя, че този ден господин Рексол ще бъде на работа. Жена му ми каза, че той ще бъде в кръчмата, и аз затворих още преди да ме е попитала кой го търси.

Докато пътувах към Чешир, репетирах отново и отново въпросите, които не трябваше да звучат като въпроси. След като пристигнах в село Хатъртън, спрях автомобила в странична уличка и чак тогава влязох в пивницата. Заварих на тезгяха трима-четирима души, които си бъбреха, и още петима-шестима, които си пиеха пиенето край мъждукащия огън. Седнах в края на тезгяха и си поръчах пай по овчарски и малка горчива бира — от най-хубавата. Поръчката взе тантуреста застаряваща лелка, която, както установих по-късно, била съпруга на съдържателя. Трябваха ми само няколко секунди, за да разбера кой е кръчмарят — всички останали в пивницата го наричаха „Сид“, но разбрах, че трябва да проявя още малко търпение, понеже той не млъкваше, разказваше за всичко и всички, като се почне от лейди Докър и се стигне до Ричард Мърдок, за които говореше така, сякаш са му първи приятели.

— Пак ли същото, уважаеми господине? — попита накрая той, след като дойде при мен в края на тезгяха и взе празната халба.

— Да, ако обичате — отвърнах, успокоен, че кръчмарят очевидно не ме е познал.

Докато се върне с бирата, на тезгяха бяхме останали само двама-трима души.

— Тукашен ли сте, господине? — поинтересува се Рексол и се наведе към мен.

— Не — отговорих му аз. — Дошъл съм само за ден-два на проверка. От Министерството на земеделието, рибната и хранителната промишленост съм.

— И какво ви води в Хатъртън?

— Проверявам всички стопанства в околията за болести по копитата и устата на добитъка.

— А, да, четох по вестниците — рече той и започна да върти между дланите си празна чаша.

— Ще пийнете ли едно за моя сметка? — предложих аз.

— О, да, благодаря ви, господине. Едно уиски, ако нямате нищо против.

Сложи празната халба във водата под тезгяха, с която миеше съдовете, и си наля голямо уиски. Взе ми половин крона, после ме попита какво съм установил.

— Дотук всичко е чисто — отвърнах. — Но ми остава да проверя още няколко стопанства в северната част на графството.

— Имах един познат във вашето министерство — оповести кръчмарят.

— Така ли?

— Сър Чарлс Тръмпър.

— Не съм го заварил — казах аз и отпих от бирата, — но в министерството още говорят за него. Ако се вярва на хората, бил костелив орех.

— И още как! — потвърди Рексол. — Ако не беше той, сега щях да съм богаташ.

— Виж ти!

— Ами да! Навремето, преди да дойда тук, държах заведенийце в Лондон. Имах и дял в няколко магазина на Челси Терас. През войната Тръмпър купи от мен пивницата за някакви си шест хиляди лири стерлинги. Ако бях изчакал още едно денонощие, щях да й взема двайсет, че и трийсет хилядарки.

— Да де, но войната не е свършила за едно денонощие.

— Изобщо не твърдя, че Тръмпър ме е изиграл, но винаги съм си мислел, че надали е съвпадение, дето не го бях виждал от години, а той се изтърси като гръм от ясно небе точно онази сутрин.

Чашата на Рексол вече беше празна.

— Дали да не повторим? — предложих аз с надеждата, че ако вложа още половин крона, кръчмарят вероятно ще си развърже езика още повече.