Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

ДО БУЛЕВАРД "СЕВАСТОПОЛ", северно от Централните хали, имаше къса уличка, чието име многократно се бе сменяло. Някога се казваше улица "Поавр" – пипер, заради склада за пипер, който бе процъфтявал и впоследствие фалирал. По времето, когато се казваше "Семен", на нея имаше хотел за завръщащите се войници. Но сега я наричаха – неофициално, тъй като синята табела с бял надпис липсваше – Нощната улица. Сградите бяха черни, а сажди покриваха первазите на прозорците, счупените газени лампи, канавките, окъсания навес на магазина за тютюн, в който също така се предлагаха водка и момичета. Вратите на улицата имаха номера, но нямаха табелки. Освен собственика на магазина за тютюн с рижите, вечно пълни с трохи мустаци, като че ли никой не живееше и не работеше там – било то законно или не. Вратата на номер 22 бе направена от релефно стъкло, а в коридора зад нея миришеше на сажди и тоалетна. На върха на стълбите имаше друга, очукана от ритници врата, а зад нея гише с жена – поне така твърдеше тя – на име мадам Жасмин-Картон и котката ѝ Софи.

Мадам Жасмин-Картон бе дебела, но все още млада. Ръцете ѝ бяха покрити с гъсти кафяви косми, в които златните ѝ гривни понякога се заплитаха. Веднъж тя каза на Айнар, че едно от момичетата заминало да се омъжи за гръцки принц и ѝ оставило котката. Разказа му също, че през залите ѝ за удоволствия са минавали посланици, един министър-председател и най-малко дузина графове.

Срещу пет франка мадам Жасмин-Картон даваше на Айнар ключ, закачен на верижка с месингова топка. С ключа се влизаше в Зала 3 – тясна стаичка със зелен фотьойл, метално кошче предвидливо изпразнено, и два малки прозореца със спуснати черни щори. Крушката на тавана хвърляше кръг светлина около зеления стол. Сред мириса на амоняк се долавяше и лъх на нещо солено, горчиво и влажно.

Месец май беше и на всеки студен ден се падаха по два слънчеви и топли. В стаичката винаги бе студено. През зимата Айнар бе седял на зеления стол с палто, докато дъхът му излизаше на облачета пара. Не идваше при мадам Жасмин-Картон толкова отдавна, но предполагаше, че през август мърлявите стени, пожълтели от цигарен дим, също се потяха.

Днес Айнар съблече сакото с външни джобове и модерен колан, нанизан на гайки. Грета му го бе купила, както почти всичките му дрехи, тъй като смяташе, че той не знае как да се облича по парижка мода. С изключение, разбира се, на дрехите за Лили: рокли с ниска талия и копринени ленти за глава в същия десен, дълги до лактите ръкавици от агнешка кожа с перлени закопчалки, обувки с каишки, осеяни с лъскави камъчета – тя Лили си ги купуваше сама. Айнар заделяше полагащите се на Лили пари за седмицата в буркан от мармалад, а тя пъхваше ръка в тясното му гърло, взимаше сантимите и ги похарчваше за два-три дни. Парите за Лили: така ги наричаше Айнар! Претърсваше джобовете на габардинените си панталони за някой допълнителен франк, който да ѝ даде. Ако не намереше нищо, Лили изтичваше при Грета, която винаги ѝ угаждаше.

Айнар вдигна една от черните щори в стаичката. Зад мръсно- то стъкло стоеше момиче по трико и черни чорапи, качило един крак върху дървен стол. Танцуваше, макар да не звучеше музика. През друго прозорче надничаше мъж, притиснал мазен нос в стъклото, което се запотяваше от дъха му. Момичето изглежда знаеше, че Айнар и другият го наблюдават; преди да свали някоя дреха, се оглеждаше, макар да не поглеждаше директно към лицата им, и свеждаше глава.

Свали от пухкавите си ръце ръкавици, подобни на ръкавиците на Лили. Девойката не беше красива: черната ѝ коса стърчеше суха и накъсана, имаше конско лице, дупето ѝ бе твърде голямо, а коремът – прекалено плосък. Айнар обаче намираше нещо очарователно в свенливостта ѝ; премяташе грижливо ръкавиците, трикото и накрая чорапите върху облегалката на стола, тъй като знаеше, че отново ще ѝ потрябват.

След малко момичето остана голо, само по обувки. Затанцува по-енергично, разпери ръце, вдигаше деликатно крака. Отметна глава и синкавобялата трахея се очерта под кожата ѝ.

Айнар ходеше при мадам Жасмин-Картон от почти шест мессца в следобедите, когато Грета имаше среща с някой колекционер или с редакторите на La Vie Parisienne или L'Illustration, списанията за които работеше като илюстратор. Но Айнар не ходеше при мадам Жасмин-Картон по същата причина като останалите мъже, които притискаха носове в прозорчетата, изплезили езици като мекотели на витрината на рибарски магазин. Той искаше единствено да гледа как момичетата се събличат и танцуват, да изучава извивките на гърдите им, да наблюдава как белите им бедра потрепват като каймака върху топло прясно мляко; как отварят и затварят крака – почти чуваше шляпването на кокалестите им колене през мръсния прозорец. Харесваше вътрешната страна на ръцете им, където горещата им от срам и ненавист кръв течеше по паяжината от зеленикави вени; и тлъстините по корема, които му напомняха на възглавничката, върху която поднасяха брачните халки на сватба. Ходеше при мадам Жасмин-Картон, за види къде в структурата на тя- лото се крие женствеността. Как момичето с щръкналата черна коса свежда глава, докато разсеяно попипва меките си бели гърди. Как другата след нея, блондинка с жилаво тяло, обикаля в полукръг с ръце на кльощавите си хълбоци. Или как момичето от миналия вторник, което Айнар видя тогава за пръв път, разтвори луничавите си крака и показа за миг вагината си. След това бързо сви бедра и затанцува яростно, по врата ѝ се застича пот, но образът на розовия ѝ полов орган, остана пред очите на Айнар дори когато ги затвори и се опита да забрави кой е и къде се намира, както и по-късно, когато лежеше под светлината на нощната лампа до Грета и се опитваше да заспи, докато дращеше с молив в кожения си бележник и изпълваше страница след страница с рисунки на Лили.