Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

– Да ви завържем – каза Валдемар. Айнар попита дали е наложително. Валдемар изсумтя в отговор, а адамовата му ябълка заподскача.

Рентгеновият апарат имаше Г-образна форма и бе боядисан и тъмнозелено. Разположен бе над кушетката, а голямата сива леща бе насочена в областта между пъпа и чатала на Айнар. В стаята имаше голямо черно стъкло, зад което Айнар си представи как доктор Хекслер нарежда на Валдемар кои лостове да дърпа. Светлината от лампите притъмня, а машината забръмча и металната ѝ кутия започна да вибрира. В този момент Айнар осъзна, че това е само началото на изследванията и докторите.

Сигурен бе, че рентгеновите снимки няма да покажат нищо необичайно и доктор Хекслер ще нареди да му направят нови или ще го прати при друг специалист. Но в момента нямаше нищо против, защото си струваше да пробва всичко в името на Лили и Грета.

Айнар очакваше светлината на рентгена да е златиста, но тя се оказа невидима. В първия момент си помисли, че машината не работи и понечи да се изправи и да попита: "Повредана ли е?".

Но в този миг рентгенът забръмча по-силно и пронизително. Очуканата метална кутия задрънча по-бързо и на Айнар му се стори, че усеща нещо върху корема си, но не бе сигурен Представи си как вътре пърхат светулки като от блатото край Синия зъб. Но може и да си въобразяваше. Надигна се на лакти, за да види, но коремът му изглеждаше както обикновено – сивкав на приглушената светлина.

– Моля ви, не мърдайте – каза доктор Хекслер по високоговорителя. – Легнете.

Само че не се случваше нищо, или поне така му се струваше. Машината дрънчеше и като че ли усещаше нещо по корема си – май топлина. След това му се стори, че изпита парене, но когато надигна глава, не видя нищо.

– Не мърдайте, господин Вегенер – избумтя гласът на Хек-слер. – Сериозно ви говоря.

Айнар не можеше да прецени преди колко време включиха рентгена. Две минути ли бяха минали, или двайсет? И кога щеше да приключи? В стаята стана още по-тъмно, а около сивата леща на апарата заблестя пръстен жълта светлина. Айнар се отегчи и изведнъж му се доспа. Затвори очи и тялото му натежа. Понечи да погледне към корема си за последен път, но ръцете не го слушаха и не успя да се надигне. Кога се умори толкова? Имаше чувството, че главата му е оловна топка, окачена за врата. В гърлото си усети вкуса на кафето, което бе изпил сутринта.

– Постарайте се да не заспивате, господин Вегенер – каза Хекслер.

Апаратът забръмча по-силно и нещо горещо се притисна в корема му.

Тогава Айнар разбра, че нещо не е наред. Отвори очи колкото да види как в черното стъкло се опира чело, след него второ. Ако Грета беше тук, помисли сънено Айнар, щеше да развърже каишите и да ме отведе вкъщи. Щеше да рита зелената машина, докато я счупи. Метален трясък разтресе стаята, но Айнар не успя да отвори очи, за да види какво става. Ако Грета беше тук, щеше да кресне на Хекслер да изключи проклетия апарат. Ако Грета беше тук... но мисълта остана недовършена, защото Айпар заспа, не, потъна в състояние по-дълбоко от сън.

ГРЕТА ПРИТИСНА ЧЕЛО в черното стъкло. Рентгенът и доктор Хекслер продължаваше да трака. Вероятно бе сгрешила; може би съпругът ѝ нямаше нужда от лечение. Запита cе дали не трябваше да го послуша.

От другата страна на прозореца Айнар лежеше завързан за масата. Изглеждаше толкова красив със затворени очи и матова от цветното стъкло кожа. Нослето му изглеждаше така деликатно.

– Сигурен ли сте, че той е добре? – обърна се тя към доктор Хекслер.

– В общи линии.

Грета се бе тревожила, че Айнар се отчуждава от нея. Поня- кога се притесняваше, че той не проявява ревност, когато някой мъж на улицата оглеждаше гърдите ѝ; единственият път когато каза нещо по въпроса, бе облечен като Лили и коментарът гласеше: "Голяма късметлийка си".

На консултацията предишната седмица доктор Хекслер каза, че е възможно причината за безплодието и обърканото състояние на Айнар да е тумор в пелвиса. "Не съм виждал лично този вид тумор, но съм чел за него. Понякога единственият симптом за наличието му е необяснима промяна в поведението." Част от Грета искаше тази теория да е вярна. Искаше ѝ се да вярва, че малкият скалпел с формата на коса ще изреже твърдия като слива тумор и Айнар ще се върне при нея.

От другата страна на стъклото се чу метален трясък, но доктор Хекслер каза:

– Всичко е наред.