Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

– Еякулирате ли? – продължи докторът.

Айнар имаше чувството, че около него постепенно се издига тухлена стена. Всяка обида от устата на Грета, а сега и от доктор Хекслер, бе нова червена тухла в зида.

– Понякога – отвърна той.

– Добре. – Доктор Хекслер прелисти страница в бележника си. – Съпругата ви ми каза, че обичате да се обличате като жена.

– Нима?

В този момент дойде сестрата – жена с къдрава рижа коса. Тя остави кафето и бадемите и го попита дали иска захар.

– Госпожа Вегенер ми разказа за момиче на име Лили – продължи лекарят.

– Извинете, господин Вегенер? Искате ли захар? – попита пак сестрата.

– Не, не искам кафе.

Сестрата наля на доктор Хекслер и излезе.

– Господин Вегенер, аз съм специалист. Лекувал съм всякакви заболявания. Ако се срамувате, не забравяйте, че нищо не може да ме смути.

На Айнар изведнъж му се прииска да повярва, че доктор Хекслер ще го разбере; че ако му разкаже за тунела към леговището на Лили, ако признае, че Лили всъщност е отделен човек, Хекслер ще потупа уста с молива си и ще отвърне: "Ах, да. Не се тревожете, имал съм и други такива случаи".

– Понякога изпитвам нужда да намеря Лили – започна Айнар. Усещането приличаше на глад. Не както човек огладнява час преди вечеря, а все едно не се е хранил от ден-два и стомахът му се бунтува. Все едно не знаеш кога ще имаш възможност пак да сложиш залък в устата си и дали изобщо ще намериш храна. – Когато мисля за нея, понякога се задушавам.

– Къде ходите да я търсите? – попита доктор Хекслер. Зад дебелите стъкла на очилата очите му изглеждаха огромни като мариновани яйца в буркан.

– Вътре в мен.

– Тя винаги ли е там?

– Да, винаги.

– Как ще реагирате, ако ви кажа да спрете да се обличате като нея? – Докторът се приведе напред.

– Смятате ли, че по някакъв начин си вредя? – Айнар се чув-стваше страшно малък, седнал само по бельо на кушетката. Прииска му се да пийне кафе, но нямаше сили да протегне ръка към каната.

Доктор Хекслер включи лампата за прегледи и сребристия абажур побеля от ярката светлина.

– Да видим – рече той и се подпря за миг на рамото на Айнар, докато се изправяше. – Станете, ако обичате. – Придърпа лампата на колелца по-наблизо и стойката потрепери. Обърна светлината към корема на Айнар. Луничките около пъпа му изглеждаха тъмнокафяви, редките черни косъмчета приличаха на валма прах, събрал се по ъглите на стая. – Усещате ли неща когато натисна тук? – Лекарят натисна с длан корема на Айнар!

– Не.

– Тук?

– Не.

– А тук?

– Не.

– Ясно.

Докторът седеше срещу Айнар на високия метален стол. На Айнар му се искаше лекарят да обяви, че на двамата с Лили им няма нищо, че общото им тяло няма дефект, по-сериозен от пръст на крак без нокът или вдлъбнатината в брадичката на самия доктор, която бе дълбока колкото ключалка.

– Може ли да погледна тук долу? – Посочи лекарят към ча- тала на Айнар.

Когато Айнар смъкна бельото си, доктор Хекслер се взря безизразно в него, като единствено осеяните му с черни точки ноздри помръдваха.

– Всичко изглежда нормално. Можете да се обуете. Изглеждате напълно здрав. Имате ли да ми кажете нещо друго?

Едва вчера Айнар бе натъпкал парцал в гащите си. Дали Грета бе казала на доктора и за това? Почувства се в безизходица.

– Май има още нещо, което трябва да спомена – рече несигурно.

Когато разказа за кървенето, доктор Хекслер сви рамене.

– Да, съпругата ви каза. В кръвта има ли съсиреци?

– Мисля, че не. – Още една тухла се зазида в стената на унижението. Единствено това спря Айнар да затвори очи.

– Ще ви направим рентгенова снимка. – Лекарят се изненада, че никога не го бяха преглеждали на рентген. – Така ще разберем дали имате някакво увреждане. Възможно е и процедурата да пропъди странните ви желания. – По повдигнатите вежди на доктор Хекслер личеше колко се гордее с технологиите в клиниката си. Обясни му за гама лъчите и радиевите соли. – Йонизиращата радиация се оказа чудодеен лек за всевъзможни болести. Помага при язва, пърхот и, разбира се, импотентност. Това е най-добрият метод за лечение.

– Какво точно ще ми направите?

– Ще надникнем в тялото ви – отвърна докторът, а после добави обидено: – И ще ви излекуваме.

– Наистина ли се налага?

Но докторът вече даваше разпореждания през фунията.

Кльощав мъж с изпъкнала адамова ябълка изведе Айнар от кабинета на доктор Хекслер. Казваше се Валдемар и беше помощникът на лекаря. Той го отведе в стая с облицовани с плочки стени, наклонен под и канал за оттичане на вода в ъгъла. От масата в центъра висяха бели каиши, а закопчалките им лъщяха на светлината от лампите.