Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

АЙНАР СЕДЕШЕ ДО ПРОЗОРЕЦА, огрян от обедното слънце. Влакът минаваше покрай къщи с червени керемидени покриви, простори с пране по дворовете и деца, махащи за поздрав. Срещу него седеше старица, стиснала здраво чантата си. Тя му предложи ментов бонбон.

– За Елсинор ли пътувате?

– За Рунгстед – отвърна той.

– Аз също. – Бялата ѝ коса бе покрита с плетен шал, очите и бяха светлосини, а ушите – месести и увиснали. – На гости ли?

– Имам записан час.

– При лекар?

Айнар кимна и старицата рече:

– Разбирам. – Тя подръпна жилетката си. – В радиологичния институт ли?

– Така мисля. Жена ми записа часа. – Той отвори плика за писма, който Грета му бе дала. Вътре имаше бежова картичка, на която миналата седмица Лили бе написала на Грета: "Понякога се чувствам като в капан. На теб случва ли ти се? В мен ли проблемът? Или в Копенхаген? Целувки".

– На картичката пише "доктор Хекслер" – каза старицата. – На гърба е адресът му. На път ми е. Ще ви заведа. Казват, че институтът му е най-добрият в Дания. – Жената притисна чантата до гърдите си. – Разправят, че може да лекува почти всички болести.

Айнар благодари на старицата и се облегна назад. Топлите лъчи на слънцето го погалиха през прозореца. Първоначално възнамеряваше да пропусне прегледа. Когато Грета му каза да се срещнат на гарата, пред очите му бе изникнал страховит образ: Грета, вирнала високо брадичка, оглежда тълпата и го чака да пристигне. Мина му през ум да ѝ се опълчи и да не ходи никъде. Представи си как постепенно ще увеси нос, докато минутите и часовете се нижат и станеше ясно, че той няма да се появи. Грета щеше да се прибере съкрушена у дома. Щеше да отвори входната врата и да го завари на масата. Айнар щеше да каже "Не искам да ходя на лекар". А Грета щеше да отвърне колебливо "Добре".

– Пристигнахме – каза старицата. – Вземете си багажа.

Улиците на Рунгстед бяха покрити с нападали червени шишарки от тисовете. Сутринта бе валял дъжд и сега наоколо ухаеше свежо на дървета. Старицата вдиша дълбоко и тръгна чевръсто напред.

– Не се притеснявайте – рече тя.

– Не се притеснявам.

– Няма нищо лошо в това човек малко да се притесни. – Завиха по улица с къщи с ниски огради и бели железни порти. По- край тях с бръмчене мина автомобил без покрив. Шофьорът, мъж с кожен каскет, помаха на старицата. Когато стигнаха до синя безлична сграда на един ъгъл срещу залива, старицата рече:

– Пристигнахме. – Тя стисна ръка на Айнар, вдигна яка и пое към морето.

Чака доктор Хекслер в стаята за прегледи близо час. Половината от помещението бе обзаведено като хол с килим, диван, етажерки и зелена лилия в саксия върху висока поставка. Другата половина имаше застлан с балатум под, кушетка, стъкленици с прозрачни течности и голяма лампа върху висока метална стойка.

Доктор Хекслер влезе с думите:

– Сестрата не ви ли каза да се съблечете?

Брадичката му бе издължена, с трапчинка по средата, голям колкото процеп за монети. Косата му бе прошарена, а когато седна На стола срещу Айнар, изпод панталона му се подадоха карирани чорапи. Жената във влака му бе казала, че докторът е също толкова прочут и с розите в градината под прозорците на клиниката, които в момента бяха подрязани за зимата.

– Имате проблеми с брака, правилно съм разбрал? – попита лекарят.

– Не бих казал, че са точно проблеми.

– От кога сте женен?

– От шест години – отвърна Айнар. Спомни си венчавката в църквата "Св. Олбан" в парка; младият свещеник бе англичанин и в онзи сутрин се бе порязал с бръснача си. С глас, ефирен като светлината, проникващата през розовите стъкла на прозорците, той бе заявил: "Присъстваме на изключителна сватба. Вие сте изключителна двойка. След десет години двамата ще сте се превърнали в необикновени хора"

– Имате ли деца? – попита доктор Хекслер.

– Не.

– Защо?

– Не знам.

– Но правите секс, нали? – Изражението му бе каменно и Айнар си представи как лекарят гледа розите си със същата физиономия, след като с разочарование е открил, че са хванали листни въшки. – Водите ли редовен полов живот?

На този етап Айнар вече бе останал само по бельо. Купчината дрехи на стола изглеждаше жалка – бялата риза висеше преметната върху панталона. Доктор Хекслер му даде знак да седне на кушетката. По фуния, закачена за маркуч, нареди на сестрата да донесе кафе и захаросани бадеми.