Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

– Да отидем в полицията – каза той накрая и остави няколко франка на масата. Предупреди друга жена, която бе окачила чантата на стола си. След това хвана Лили за ръка и явно забеляза, че е пребледняла, защото я целуна нежно по бузата.

В чантата имаше само малко пари и едно червило. Чантата бе на Грета – бяла кожена чантичка с кръгли дръжки. Освен червилото, няколко рокли, два чифта обувки, комбинезоните и бельото Лили не притежаваше нищичко. Не бе обременена от материални притежания и това бе част от очарованието – то идваше и си отиваше, а най-голямата ѝ грижа бе вятърът да не вдигне полата ѝ.

Полицията се намираше на площадче, обрамчено от порто- калови дръвчета, в градинка в центъра. Залязващото слънце от-блясваше от прозорците на участъка, а наоколо собствениците на магазини пускаха кепенците за вечерта. Лили осъзна, че в чантата бяха останали и слънчевите очила с вдигащи се стъкла, които бащата на Грета бе изпратил от Калифорния. Грета щеше да се ядоса, че са изчезнали, че Лили не бе обърнала внимание какво се случва около нея. Точно когато стигнаха до стълбите на полицейския участък, където се излежаваше семейство мършави котки, Лили осъзна, че не може да докладва за кражбата и спря.

Нямаше документи, нямаше паспорт, нямаше дори фамилно име – изобщо не ѝ бе минавало през ум, а и никой не я бе питал.

– Нека не вдигаме вярва заради една глупава стара чанта.

– Но така няма шанс да си я получиш обратно.

– Не си струва разправията. А и Грета ме чака. Сега видях, че закъснявам. Искаше тази вечер да ѝ позирам.

– Грета ще прояви разбиране.

– Нещо ми подсказва, че ѝ трябвам в момента. Просто имам предчувствие.

– Стига, хайде да влезем. – Ханс я хвана за китката и я подръпна към първото стъпало, игриво, по бащински. След миг обаче я дръпна отново, този път по-силно, и китката я заболя, макар и леко, като при енергично ръкостискане.

И тогава – нямаше представа защо – Лили и Ханс погледнаха едновременно надолу. По бялата басмена рокля с щамповани раковини се разливаше кърваво петно, толкова тъмно, че изглеждаше почти черно. Разпростираше се като кръга от хвърлено в езеро камъче.

– Лили? Удари ли се?

– Не, не, добре съм. Ще се оправя. Но трябва да се връщам вкъщи при Грета. – Усещаше как се смалява и тръгва обратно по тунела към леговището на Лили.

– С какво мога да ти помогна?

С всяка изминала секунда Ханс се отдалечаваше; гласът му звучеше приглушено все едно излизаше от желязна тръба. Също като вечерта на бала в Кметството, кръвта течеше силно, но Лили не усещаше нищо. Нямаше представа откъде извира. Чувстваше се едновременно уплашена и удивена като дете, убило без да иска животно. Тънко гласче в главата ѝ извика "Побързай!" – паникьосано, но и с известна наслада от кратката драма, разиграла се в горещия следобед през август в Мантон. Лили остави Ханс на стълбите на полицейския участък и се изгуби по лъкатушещите улички, побягнала както циганчетата бяха избягали от нея, а петното върху роклята ѝ продължаваше да се разраства неумолимо и страшно като болест.

НОВИТЕ СИ КАРТИНИ Грета рисуваше в ярки пастелни цветове, най-вече с различни нюанси на жълто, бонбоненорозово и леденосиньо, но те си оставаха неизменно портрети. Още използваше боите, които пристигаха в стъклени шишенца с ненадеждни капачки от Мюнхен. Но докато предишните ѝ картини изглеждаха сериозни, непретенциозни и официални, новите портрети с фриволността и пъстротата си приличаха, както веднъж бе казала Лили, на карамелени бонбони. Картините бяха големи, а моделът – почти винаги Лили – бе изобразен на открито, например сред поле от макове, лимонена дъбрава или на фона на провансалските хълмове.

Докато рисуваше, Грета не мислеше за нищо или поне така ѝ се струваше: мозъкът и мислите ѝ бяха ефирни като боите върху палитрата. Все едно караше кола, заслепена от слънцето; все едно рисуваше на сляпо, но с увереност. Понякога я обземаше такъв екстаз, че направо танцуваше между палитрата и платното сякаш бяла светлина поглъщаше всичко освен въображението ѝ. Когато ѝ вървеше, когато четката пресъздаваше точно формата на главата на Лили или дълбочината на тъмните ѝ очи, Грета чуваше шумолене като от берачка на портокали сред липата на дърветата. Рисуването приличаше на брането на плодове, на прекрасното тупване на портокал върху глинестата калифорнийска земя.