Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

Избра си рокля – бяла, на розови раковини, дълга до праз- ците. Бялото и розовото се открояваха приятно върху загорелите му от френското слънце крака.

Ключът на вратата се подаваше от ключалката. Помисли си да заключи, но знаеше, че Грета никога не би влязла без да почука. В началото на брака им тя веднъж нахлу в банята, докато Айнар припяваше стара песничка: Живял някога в блатото старец... Знаеше, че няма нищо срамно в това млада жена да влезе при съпруга си, докато е във ваната и си тананика. По лицето на Грета се бе изписала възбуда. "Не спирай", каза му тя и се приближи. Но дъхът му бе секнал, бе се почувствал толкова разголен и засрамен, че скръсти кокалестите си ръце пред гърдите си все едно бяха смокинови листа. Накрая Грета усети притеснението му и излезе от банята с думите: "Извинявай. Трябваше да почукам".

Айнар се съблече и се обърна с гръб към огледалото. Извади от чекмеджето на нощното шкафче лейкопласт и ножици. Отряза пет парчета от лейкопласта и ги закачи върху рамката на леглото. След това затвори очи и докато потъваше постепенно в тунела на душата си, прибра пениса между краката си и го залепи.

Бельото бе изработено от ластична материя, несъмнено измислена от американците. "Няма смисъл да пилееш пари за коприна, след като ще ги обуеш само веднъж-два пъти", каза му Грета, когато му подаде пакета, а Айнар бе твърде смутен, за да възрази.

Гащите имаха правоъгълна форма и лъскаха като черупките върху китайския параван. Коланът за жартиери беше памучен и обточен с тънка дантела. Имаше осем кукички и закопчаването на чорапите все още му се струваше прекалено сложно, макар и възбуждащо. Когато костилките от авокадо започнаха да гният в носните кърпички, започна да слага в плитките чашки на комбинезона гъби от Средиземно море.

Накрая нахлузи роклята.

На кутията с гримове гледаше като на палитра. Нанесе няколко щриха върху челото. Мацна няколко пъти леко по клепачите. Смеси два различни нюанса върху бузите. Все едно рисуваше зимен пейзаж върху платно.

Дрехите и ружът също бяха важни, но за да се преобрази окончателно, трябваше да тръгне по тунела и да си представи звън- тенето на камбанката, за да събуди Лили. Лили обичаше звъна на кристал. Айнар я повеждаше, хванал изпотената ѝ длан, и я уверяваше, че мястото ѝ е навън, в яркия и шумен свят.

Айнар седна на леглото и затвори очи. От улицата долиташе бръмченето на автомобили. Вратата на балкона тракаше на вятъра. Зад клепачите му избухна пъстроцветна светлина като фойерверките миналата събота над залива на Мантон. Сърцето му заби по-бавно. Усещаше как лейкопластът притиска пениса му. В гърлото му се надигна въздишка и ръцете и гръбнакът му се наежиха.

Той потрепери и се преобрази в Лили. Айнар изчезна. Лили щеше да позира на Грета цяла сутрин и да се разхожда с Ханс по кея, засенчила с длан очи от августовското слънце. Айнар щеше да е просто име, споменато в разговор. "Синия зъб много му липсва", щеше да каже Лили на всеослушание.

– Благодаря ти, че се отзова толкова бързо – каза Грета. Тя говореше с Лили тихо, сякаш би се пропукала, ако ѝ повишаха тон. – Седни тук – потупа Грета възглавниците на дивана.

– Сложи една ръка върху облегалката и обърни глава към па- равана.

Лили позира цяла сутрин и по-голямата част от следобеда седнала в ъгъла на дивана и вперила очи в паното от мидени черупки на китайския параван – рибарско селце и поет в пагода край върба. Огладня, но реши да потърпи. Щом Грета издържаше, и тя можеше. Правеше го заради Грета. Това бе нейният подарък за Грета, единственото, което Лили можеше да ѝ даде. Трябваше да прояви търпение. Да изчака Грета да ѝ каже какво да прави.

ПО-КЪСНО ХАНС И ЛИЛИ излязоха да се разходят по улиците на Мантон. Спираха на сергии с лимонови сапуни, издялани от маслинови клонки фигурки и пакети със захаросани смокини. Говориха за Ютланд, за сивото небе и обгърнатата от мъгли земя, за семействата, които живееха там от четиристотин години и чиито деца се женеха помежду си, а кръвта им се смесваше все повече. След смъртта на баща си Ханс бе станал барон Аксгил, но ненавиждаше титлата.

– Затова напуснах Дания – каза той. – Аристокрацията измря. Ако имах сестра, майка ми сигурно щеше да ме накара да се оженя за нея.

– А сега женен ли си?

– Страхувам се, че не.

– Но не искаш ли да се ожениш?

– Някога исках. Имаше едно момиче, за което исках да се оженя.

– Какво стана с нея?

– Умря. Удави се в реката. Пред очите ми. – Ханс купи от една старица кутия с оранжеви сапуни. – Но това се случи отдавна. На практика бях още момче.