Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

Лили не знаеше какво да каже. Само стоеше мълчаливо по басмена рокля на улицата, която миришеше на урина, с Ханс.

– А ти защо не си омъжена? Момиче като теб би трябвало да е омъжено и да върти рибарски магазин.

– Не искам да работя в рибарски магазин. – Лили погледна към небето. Равно и безлично, безоблачно, не така синьо като в Дания. Слънцето напичаше неумолимо. – Още не съм готова да се омъжа, но искам да го направя някой ден.

Ханс спря пред един павилион да купи на Лили шишенце с портокалово масло.

– Не чакай прекалено дълго. На колко години си?

На колко години беше Лили? Тя беше по-млада от Айнар, който бе почти на трийсет и пет. Когато Лили се появеше и Айнар останеше на заден план, годините се губеха: годините, които сбръчкваха челото и прегърбваха раменете; годините, които бяха накарали Айнар постепенно да замлъкне примирено. Първото, което хората забелязвали у Лили, била изправената ѝ стойка, пращяща от младост. Второто било кроткото ѝ любопитство. Третото, каза ѝ Грета, било уханието ѝ на невинно момиче, което още не е огорчено от живота.

– Не мога да кажа.

– Не ми приличаш на момиче, което крие възрастта си – каза Ханс.

– Не я крия. На двайсет и четири години съм.

Ханс кимна. Това бе първата измислица за Лили, която изричаше. Мислеше, че ще се почувства гузна заради лъжата, но всъщност се почувства по-свободна, сякаш най-накрая признаваше някаква неприятна истина. Лили наистина бе на двайсет и четири години; със сигурност бе по-млада от Айнар. Ако бе казала, че е на трийсет и пет, Ханс щеше да я помисли за чудата лъжкиня.

Ханс плати на продавача. Шишенцето беше квадратно и кафяво, с коркова тапа, не по-голяма от кутрето на Лили. Тя се опита да го отвори, но не успя.

– Ще ми помогнеш ли?

– Не си толкова безпомощна – отвърна Ханс. – Опитай пак.

Този път Лили успя да извади малката тапа и от шишенцето се разнесе уханието на портокали. Напомни ѝ за Грета.

– Защо не те помня от детството си? – попита Ханс.

– Бях съвсем малка, когато ти замина.

– Възможно е. Но Айнар не ми е споменавал, че има толкова красива братовчедка.

Когато се прибра в апартамента, Лили завари Грета в хола.

– Слава богу, че се върна – рече тя. – Искам да поработя още малко тази вечер.

Грета отведе Лили, която още държеше сапуните и портока-ловото масло, до дивана. Намести я върху възглавниците с длан върху темето, все едно я държеше с метална щипка, и обърна главата ѝ към паравана.

– Уморена съм – каза Лили.

– Тогава заспивай – отвърна Грета. Мантията ѝ бе изцапана с розова и сребриста боя. – Облегни глава на ръката си. Аз ще порисувам още малко.

На другия ден Лили и Ханс се срещнаха пред входа на блока. Отново се разходиха по лъкатушещи около хълма Сен Мишел улици, след това слязоха до залива и гледаха как двама рибари разтоварват улова си. В края на август в Мантон беше горещо и влажно, не подухваше дори слаб ветрец. Много по-горещо и от най-топлите лета в Копенхаген. И тъй като Лили никога не бе попадала сред такава жега – все пак това бе първото ѝ пътуване в чужбина – задухът я изтощаваше. Роклята лепнеше по гърба ѝ, докато стоеше до Ханс, вперила очи в пълната с риба мрежа. Тялото му бе толкова близо, че май усещаше дланта му върху изгорялата от слънцето си ръка. Но ръката му ли я докосваше, или горещият бриз?

Две циганчета, момче и момиче, се опитаха да им продадат фигурка на слон.

– Истинска слонова кост – посочиха те към бивните на слона. – За вас ще направим намаление. – Макар децата да бяха дребни, втренчените им погледи я притесниха.

– Да вървим – каза тя на Ханс. Той постави ръка на топлия ѝ, мокър кръст. – Трябва да полегна.

Когато обаче се прибра, Грета я чакаше и отново я настани на дивана.

– Не мърдай. Още не съм приключила с портрета.

На следващия ден отидоха до Вилфранш по живописния път с кабриолета на Ханс, изпод чиито колела хвърчаха камъчета и падаха в морето.

– Другия път да доведете и Айнар! – провикна се Ханс, а гласът му бе дрезгав, както когато беше момче. – Дори той заслужава ваканция!

Топлият вятър духаше в лицето на Лили и в късния следобед отново се почувства отпаднала. Наложи се Ханс да наеме стая и хотел, за да може тя да полегне.

– Аз ще сляза долу да пийна кафе – рече той.

По-късно Лили излезе от тясната стаичка и отиде при Ханс и ресторанта на хотела. Още бе сънена и каза само:

– Понякога не знам какво ми става.

При една от другите им разходки с колата Лили и Ханс отидоха до Ница, за да разгледат картините по антикварните магазинчета.