Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

– Грета защо никога не идва с нас? – попита Ханс.

– Заета е, рисува – отвърна Лили. – Работи повече и от Айнар. Един ден ще се прочуе. Ще видиш.

Ханс я слушаше внимателно и Лили се удиви, че мъж като него изобщо се интересува от мнението ѝ. На една от сергиите, където продаваше жена с мек бял мъх по брадичката, Лили намери погребален портрет на млад мъж със странно оцветени бузи и затворени очи. Купи го за петнайсет франка, а Ханс на свой ред го откупи от нея за трийсет и я попита:

– Днес по-добре ли се чувстваш?

Всеки ден, преди да излезе с Ханс, Лили позираше на дивана. Държеше в скута си книга за птиците във Франция или Едвард IV, защото ако седеше с празни ръце, непрекъснато ги помръдваше нервно. С изключение на шума от улицата, в апартамента бе напълно тихо, а часовникът цъкаше толкова бавно, че поне веднъж всеки следобед Лили ставаше, за да провери дали е навит. След това излизаше на терасата и чакаше Ханс да дойде. Той бе започнал да се провиква от улицата: "Лили, слизай!", и тя слизаше тичешком от седмия етаж, тъй като нямаше търпение да чака асансьора.

Но преди Ханс да пристигнеше, Грета плясваше с ръце и казваше:

– Чудесно! Задръж това изражение, точно то ми трябва. Лили чака Ханс.

Един ден Лили и Ханс седяха на външна маса в кафенето до стълбите на "Сен Мишел". Пет-шест мърляви циганчета дойдоха при тях и им предложиха да си купят картички – оцветени с моливи снимки на изгледи от Лазурния бряг. Ханс купи няколко на Лили. Беше задушно и слънцето напичаше във врата ѝ. Бирата в чашата ѝ започваше да потъмнява. Срещите с Ханс през последната седмица я изпълваха с надежди и тя се чудеше какво ли мисли той за нея. Бяха се разхождали по кея, хванати под ръка. Ханс със загадъчните си усмивки, с широките ленени ризи с мургавата кожа, потъмняла още повече под лъчите на августовското слънце, с момчешкия прякор "Орехчето", бе опознал Лили, а не Айнар. Не бе виждал Айнар от детските си години! Лили, а не Айнар, бе чувствала мазолестите му пръсти по кожата си.

– Много се радвам, че се срещнахме – каза тя.

– Аз също.

– И че успяхме да се опознаем.

Ханс кимна. Той разглеждаше картичките и показваше на Лили онези, които най-много му харесваха – казиното, цитрусовите насаждения в подножието на хълма.

– Да, ти си прекрасно момиче Лили. Един ден ще направиш някой мъж много щастлив.

В този момент обаче Ханс явно осъзна какво изпитва Лили, защото остави цигарата и картичките и каза:

– О, помислила си, че ние с теб... Много съжалявам. Но аз съм прекалено стар за теб, Лили. А и с годините се превърнах в голям мърморко. Заслужаваш някой по-добър.

Разказа ѝ за момичето, което бе обичал и изгубил. Майка му забранила да се връща в Синия зъб, когато Ингрид забременяла. Преместили се в Париж, в апартамент срещу Пантеона. С изключение на растящия корем, Ингрид била кльощава, с лунички по ръцете. Един августовски следобед, подобен на днешния, отишли на плаж край река с каменисто корито и плаващи по водата жълти листа. Ингрид нагазила в реката и разперила ръце, за да пази равновесие. Ханс я гледал от брега и ядял шунка. Но изведнъж Ингрид стъпила накриво, извикала и течението я повлякло.

– Не успях да я спася – каза той.

С изключение на трагедията, животът му вървял добре.

– Напуснах Дания. Там всичко е твърде стриктно и подредено. Прекалено удобно.

Понякога Грета казваше същото, когато не можеше да рисува, а разни приятели за пореден път ги канеха да излязат на вечеря. "Прекалено удобно е за работа", мърмореше тя, а сребърните ѝ гривни подрънкваха. "Толкова е удобно, че все едно съм в затвор."

– Живея сам от години и мисля, че никога няма да се оженя. Твърде закостенял съм.

– Но не мислиш ли, че бракът е най-важното в живота? Не е ли това единственото, за което си струва да живее човек?

– Не е задължително.

– А според мен е най-важното. Бракът е като трети човек – каза Лили. – Отношенията между двама души създават нещо неповторимо.

– Да, но това невинаги е за добро – възрази Ханс. – Ти откъде знаеш толкова много за брачния живот?

В този момент нещо накара Лили да вземе чантата си, и ръката ѝ напипа само празната желязна облегалка на стола.

– Няма я – каза тя толкова тихо, че Ханс вдигна глава и по- пита:

– Какво?

– Чантата ми е изчезнала.

– Циганите – заяви Ханс и стана.

Кафенето се намираше на малък площад, където се събираха шест улици. Ханс хукна по една от тях, но след няколко метра видя, че циганчетата не са тръгнали по нея, върна се и хвана по друга уличка с ядосано изражение.