Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

– Айнар не е тук – каза Лили.

– Моля те, кажи му да ме чака на гарата за влака до Рунгстед в 11:04. Аз отивам до магазина за бои.

Грета отиде до гардероба, за да потърси шал.

– А ако Айнар не се върне навреме? – попита Лили. – Какво да правя, ако не успея да го открия до тогава?

– Ще се върне. Виждала ли си синия шал с жълтите ресни?

Лили сведе поглед.

– Не.

– Сложих го в гардероба, в моето чекмедже. Взимала ли си го?

– Мисля, че го забравих в кафене " Аксел" – отвърна Лили. – Сигурно са го прибрали. Веднага отивам да го потърся Грета. Извинявай. Друго не съм взимала. Не съм пипала нищо друго.

Грета се подразни. Нещо не е наред, каза си, но пропъди мисълта. Не, нямаше да допусне един изгубен шал да съсипе брака ѝ. Освен това бе казала на Лили, че може да взима каквото поиска. Нали искаше Лили да е доволна?

– Не излизай, но, моля те, постарай се Айнар да успее за влака.

Стените на кафене "Аксел" жълтееха от цигарения дим. Студентите от Художествената академия идваха тук между четири и шест часа, когато фрикаделите и бирата бяха на половин цена. Като студентка Грета сядаше на маса до вратата и рисуваше в скицника в скута си. Когато влезеше някой приятел и я попиташе какво рисува, тя затваряше безцеремонно скицника и отвръщаше: "Професор Вегенер ми възложи задача".

Попита бармана за шала.

– Братовчедка ми каза, че го е забравила тук.

– Как изглежда братовчедка ви?

– Слаба. Малко по-ниска от мен. Срамежлива. – Грета се замисли. Трудно ѝ бе да опише Лили сякаш съществуваше самостоятелно, с развяна бяла яка и кафяви очи, вдигнати към лицата на красиви непознати мъже. Изнерви се.

– За Лили ли става въпрос? – попита барманът.

Грета кимна.

– Приятно момиче. Винаги сяда до вратата. Вероятно знаете, но момчетата правят какво ли не, за да привлекат вниманието ѝ. Сядат при нея да пият бира, но щом обърнат глава, тя изчезва. Действително си забрави шала.

Барманът ѝ го даде и Грета го върза на главата си. Отново долови познатото ухание на мляко и мента.

Навън бе влажно и студено, въздухът бе пропит със сол. Тенът ѝ от лятото бе избледнял, а ръцете ѝ се бяха напукали. Сети се колко красива е Пасадена през октомври с кафявите и червени склонове на планината Сан Габриел и пълзящите по комините увивни цветя.

На гарата отекваха забързаните крачки на стотици пътници. Гълъби гукаха под стрехите и осейваха червените дъбови греди с курешки. Грета купи пакетче ментови бонбони от павилиона за вестници, чиито клиенти оставяха дири от хартиени опаковки по пода.

Айнар пристигна на гишето за билети с объркано изражение. Бузите му руменееха, а косата му бе пригладена назад. Явно бе тичал и изтри запотеното си чело нервно. Чак когато го видя сред тълпата от хора, Грета осъзна колко е дребен – главата му стигаше едва до раменете на останалите мъже. Не, така изглеждаше в нейните очи: тя преувеличаваше дребния му ръст; казваше си, че сама си е втълпила, че с кокалестите си китки и малко заоблено дупе, Айнар прилича на дете.

Той вдигна очи към гълъбите, сякаш идваше на гарата за пръв път. След това попита свенливо едно момиче с престилка колко е часът.

Грета се успокои. Отиде при Айнар, целуна го и приглади реверите му.

– Взех ти билет. Написах ти адреса на лекаря, при когото трябва да отидеш.

– Но първо искам да ми кажеш нещо. Искам да ме увериш, че ми няма нищо – помоли я Айнар, докато се поклащаше нервно.

– Разбира се, че ти няма нищо – махна Грета с ръка. – Въпреки това трябва да отидеш на лекар.

– Защо?

– Заради Лили.

– Горкото момиче – рече той.

– Ако искаш Лили да остане при нас... Мисля, че трябва да кажеш на доктора за нея.

Тълпящите се около тях хора, предимно прибиращи се от пазар жени, ги побутваха с пълни със сирене и херинга мрежи. Грета се замисли защо продължава да говори за Лили все едно е отделен човек. Айнар би се смачкал напълно – дори си представи как крехките му кости се трошат, – ако признаеше на глас, че Лили е просто съпруга ѝ в рокля. Но все пак това бе истината.

– Защо го правиш? – попита Айнар. Зачервените му клепачи за малко да разубедят Грета.

– Обичам Лили също колкото и ти, повече от... – Замълча. – Лекарят ще ѝ помогне.

– Как? С какво би могъл чужд човек да помогне на Лили?

– Нека видим какво ще каже.

Айнар се опита за последно.

– Не искам да ходя. Лили не иска да ходя.

Грета изправи гръб и вирна решително брадичка.

– Но аз искам да отидеш. Аз съм ти съпруга, Айнар. – Тя посочи към осми коловоз и го побутна нататък, а той повлече крака покрай вестникарската будка, през опаковките от бонбони, докато се сля с тълпата и главата му се изгуби сред стотиците, предимно жени, дошли в Копенхаген на пазар или наедрели от бременност, чиито гърди увисваха, докато гърдите на Айнар се надигаха, които един ден – още тогава Грета го осъзнаваше – щяха да зърнат Айнар сред множеството и да видят просто жена като тях.