Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

Парижкият критик с брадавицата на окото бе отговорил бързо на Грета, изпратил ѝ бе адреса на Ханс и се бе поинтересувал от картината ѝ. Грета изпадна в екстаз. В Париж се интересуваха от творбите ѝ! Тя отвори кутията с принадлежности за писане и напълни писалката с мастило. Първо писа на критика: "Имам ли шанс за пробив в Париж? Дали със съпруга ми ди не напуснем Дания, където картините ми не се приемат добре? Във Франция ще имаме ли повече свобода?".

След това писа на Ханс: "Съпругът ми не ви е забравил. Ко- гато стои замечтано пред триножника си, знам, че си спомня за вас, как висите от дъба в блатото. Изражението му омеква и сякаш се смалява. Все едно отново е тринайсетгодишен, с блеснали очи и гладка брадичка".

Трийсет и пет годишният Ханс Аксгил имаше тънък нос и осеяни с гъсти руси косми китки. Беше станал едър, здрав мъж с дебел врат – напомняше на Грета за стария пън в градината им в Калифорния. Айнар бе описвал Ханс като дребно момче – дребосъкът на селото. Прякорът му бил "Орехчето", вероятно защото през лятото кожата му покафенявала от слънцето все едно бе попила от калта в Синия зъб, която бе послужила и за родилно ложе, когато каретата на майка му се преобърнала в буря и тя родила насред степта под светлината на кибритените клечки на кочияша, в чието мушамено палто увила бебето.

Сега Ханс, разбира се, бе станал едър мъж, типично по скан- динавски. Здрависваше се с две ръце, същите ръце, които сключваше на тила си, докато разказваше някоя история. Пиеше единствено шампанско и газирана вода. Ядеше само риба, защото веднъж изял пържола от еленско месо и после нямал апетит цял месец. Продаваше картини и доставяше творби на холандски майстори на американци, които ги колекционираха за забавление. С усмивка, разкриваща острите му предни зъби, обясняваше, че търговията с произведения на изкуството е неморален бизнес. "Невинаги, но в повечето случаи е така." Любимият му спорт бе тенисът. "Най-хубавото нещо във Франция са червените кортове. Клеят. Белите топки за тенис с гумени ръбове. Съдията, седнал на високия стол."

Ресторантът се намираше на крайбрежната алея. На тротоара бяха изнесени осем маси, разположени под раирани чадъри в тенекиени кофи, пълни с камъни. Платноходките в залива се прибираха към брега. Английски туристи с изгорели от слънце вратове се разхождаха по доковете, хванати за ръце. По масите в ресторанта имаше вази с невени и листове бяла хартия, които да пазят покривките.

Чак когато стигнаха до масата, на която ги чакаше Ханс, сключил ръце на тила, Грета се притесни за плана си. Чак сега се разтревожи, че Ханс ще види колко си приличат Айнар и Лили. Как да постъпи, ако Ханс попита: "Нима това красиво създание е старият ми приятел Айнар?". Вероятността бе малка, но все пак какво да прави, ако Ханс зададе подобен въпрос? И как ще реагира Лили? Грета погледна към нея – изглеждаше прекрасно, облечена с една от басмените рокли и почерняла от излежаване на плажа – и поклати глава. Не, пред нея стоеше само Лили. А и освен това, помисли си тя, докато келнерът ги настаняваше и Ханс ги целуна за поздрав, дори самият Ханс изглежда съвсем различно от момчето, което Айнар бе описал.

– Какво прави Айнар? – попита Ханс, когато им донесоха супника с варени октоподи.

– За съжаление е сам в Копенхаген – отвърна Грета. – Има толкова работа, че не може да отдели време дори за ваканция.

Лили кимна и попи устни с крайчеца на носната си кърпичка. Ханс се облегна на стола и набоде парче октопод с вилицата си.

– Типично за Айнар – отбеляза той и им разказа как като малък Айнар носел кутията си с пастели в блатото и рисувал върху камъните. Нощем дъждът отмивал картините, но на следващия ден той отново взимал кутията и ги рисувал наново.

– Рисувал е и теб – каза Лили.

– О, да, по цели часове. Сядах край пътя и той рисуваше лицето ми върху камъните.

Грета забеляза как Лили изправя гръб и гърдите ѝ се надигат като свенливите мимози, които растяха в планината над Мантон. За миг дори забрави, че не са истински гърди, а костилки от авокадо, увити в копринени носни кърпички и пъхнати в тънкия комбинезон, който Грета купи сутринта от магазин край гарата.

Забеляза и че Лили – с тъмните очи на Айнар, трепкащи оживено под натежалите от грим клепачи – разговаря с Ханс за Ютланд. В начина, по който прехапваше устни и вирваше брадичка, преди да отговори на някой от въпросите на Ханс, се долавяше копнеж.

– Айнар също би искал да те види – заяви Лили. – Казвал ми е, че денят, в който си избягал от Синия зъб, е бил най-тъжния в живота му. Само ти си го оставял да рисува на спокойствие и си му казал, че наистина може да стане художник. – Ръката ѝ, която на светлината на свещите изглеждаше прекалено слаба и фина, за да е мъжка, посегна към рамото на Ханс.