Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

– Виж колко си красива.

Грета правеше всичко това всеотдайно, защото вярваше, че може да се опълчи срещу всеки на света с изключение на съпруга си. Същото беше и с Теди. Ядосваше майка си, спореше с баща си, присмиваше се на цяла Пасадена и Копенхаген, но в сърцето си таеше безкрайна търпимост към мъжа, когото обичаше. Никога не се питаше защо допуска Лили да се меси в живота им. Би направила всичко, за да е щастлив Айнар. Всичко.

И въпреки това тази всеотдайност понякога я дразнеше. След случката с Хенрик, Грета започна да придружава Лили на разходките ѝ по улиците на Копенхаген. Лили ѝ бе казала, че повече няма да се вижда с Хенрик, че са се скарали, но Грета осъзнаваше, че има десетки други млади мъже, които биха обсипвали Лили с комплименти, докато се изчерви и падне в ръцете им. Затова двете се разхождаха хванати под ръка през парка, а Грета оглеждаше алеите за потенциални ухажори, защото знаеше как въздейства влажният поглед на Лили върху младите датчани. Един ден Грета снима Лили пред портата на "Розенборг" на фона на извисяващия се заплашително замък. Друг ден Лили поиска да отидат на куклен театър и да седне сред децата, на които така приличаше с колебливото си изражение и потропващи нервно крака.

– Грета? – повтори Айнар, облегнат на закачалката. Китайският параван още лежеше на дивана. – Имаш ли нещо против Лили да ни гостува?

Грета вдигна паравана. Не беше рисувала, откакто пристигнаха във Франция. Не бе срещала достатъчно интересен човек, който да я вдъхнови. Заради задушното и влажно време боите съхнеха бавно върху платната. През лятото започна да променя стила си, използваше по-ярки цветове, най-вече розово, жълто и златисто, линиите ѝ станаха по-отчетливи, а мащабът още по-голям. Не можеше да каже, че е доволна от творбите си. С огромните размери и пастелните тонове, чрез които искаше да предаде усещане за наслада, последните картини на Грета изискваха от нея да чувства същия възторг. А най-щастлива се чувстваше, когато рисуваше Лили.

Реши да започне портрет в цял ръст на Лили на терасата където вятърът щеше да подухва в косите ѝ, да развява полите на басмената рокля и да размива кафявите розички по плата, а изражението на Лили щеше да е досущ като изражението на съпруга ѝ в момента – разгорещено, притеснено, кожата опъната и червена, сякаш всеки момент ще се пръсне.

ГРЕТА И ЛИЛИ ВЪРВЯХА към "Орхидея" на крайбрежната алея. Ресторантът бе прочут с варените в масло октоподи, поне така бе написал Ханс, когато предложи да се срещнат там. Магазините на улицата вече бяха затворили. По тротоара имаше изнесени торби с боклук. Разбитите от автомобилите павета на места се клатеха.

Писмото от Ханс беше в джоба на Грета и ъгълчето му по- триваше брачната халка на пръста ѝ, докато с Лили вървяха по улица "Сен Мишел" към пристанището. Една от датските традиции, които най-много ѝ харесваха, бе обичаят халките да се носят на дясната ръка. Когато се върна в Дания като вдовица се бе заклела, че никога няма да свали златната халка, която Теди бе сложил на пръста ѝ. Но тогава Айнар също ѝ даде пръстен. Не знаеше как ще свали халката от Теди; спомни с как бе ровил нервно из джобовете си за кадифената черна кутийка. Но после разбра, че няма нужда да сваля халката на Теди и сега носеше и двете. Играеше си еднакво и с двата пръстени въртеше ги разсеяно на пръстите си.

Грета не бе разказвала на Айнар почти нищо за Теди. Завърна се в Дания в Деня на примирието, вдовица от шест месеца, носеща отново моминското си име. Когато приятелите ѝ я питаха за първия ѝ съпруг, отвръщаше, че е починал без причина. В крайна сметка да умреш на двайсет и четири години в чистата и топла Калифорния бе жестока, необяснима шега на съдбата. Вярно, Теди нямаше западняшки гръбнак, което също бе ужасно несправедливо. Понякога си мислеше, стиснала очи, за да не заплаче, че с Теди вероятно изобщо не е трябвало да се женят. Може би той не я бе обичал толкова силно, колкото тя него.

Почти бяха стигнали пред ресторанта, когато Грета спря Лили, отметна кичур коса от челото ѝ и каза:

– Не ми се сърди, но имам изненада за теб. Извинявай, че не ти казах по-рано. Реших, че ще ти е по-лесно, ако не знаеш пред-варително.

– Какво?

– Ще вечеряме с Ханс.

Лили пребледня; несъмнено знаеше за кого става въпрос. Тя притисна чело във витрината на затворения месарски магазин, в който одрани прасенца висяха нанизани като гирлянди. Все пак попита:

– Кой Ханс?

– Хайде, ела, не изпадай в паника. Той иска да те види.