Виктория Фокс - Островът на изкушението

Лори зачака да продължи.

— Щастливи ли са спомените ти?

Той примига, извърна очи.

— Ще те оставя да се настаниш.

Интимността на момента, ако изобщо имаше такава, се беше изпарила безвъзвратно. Жан почука с пръст по касата на вратата — отнесен, непринуден жест. Горната му устна се изви едва забележимо в бледа усмивка, закачайки леко белега, досущ като дете, теглещо майка си за ръката, наумило си някоя игра.

Имението на Рубен ван дер Мейде заемаше своя собствена територия, включваща златистите пясъци на частен плаж с формата на подкова. Лори го разпозна от снимките.

— Какатра е щабквартирата на Рубен — обясни Жан, — моята също. През по-голямата част от времето той кръстосва планетата.

Интересно й беше къде се намира островитянското жилище на Жан. Дали не се разполагаше навръх някоя скала като вила 19? Или пък беше се спрял на някое малко по-прозаично място, като това например: полегат склон вместо стръмна пропаст? Дали Ребека Щутгарт не очакваше съпруга си в дома им?

На върха на витото каменно стълбище изникна разлютена на вид жена. Малките й сурови очички се стрелкаха подозрително от Жан към Лори и обратното. Момченце на около шест я следваше плътно по петите.

Жан грейна в сърдечна усмивка, каквато не беше виждала по лицето му досега.

— Здрасти, приятелче — разроши косата на хлапето, — как я караш?

Момчето вдигна благоговеен поглед към него.

— Ходих да плувам.

— Така ли?

— И видях едни риби.

— Какви?

— Китове.

— Сериозно? Сигурно ме будалкат.

Момчето се изкиска развълнувано и подскочи детински, при което очите на Жан се озариха.

— Наистина видях кит — увери го въодушевено. — По-голям от къщата беше!

— Не и от тази.

— По-голям, казвам ти.

— Господин Моро — намеси се жената с отривист британски акцент, бършейки припряно ръце в полата си. — Мога ли да ви помогна с нещо?

Жан опря длан върху слабичкото вратле на момчето, милвайки бащински с палец кожата му.

— Имаме уговорка с Рубен.

— Господин Ван! — провикна се оглушително жената в огромното преддверие, а последната буква отекна силно във високите стени. Момчето очевидно беше свикнало с подобен висок тон, защото продължи да човърка невъзмутимо платната на корабче играчка.

Лори се приведе до неговото ниво и го заговори:

— Как се казваш?

Той вдигна колеблив поглед към нея.

— Аз съм Лори — представи се тя.

— Не го плашете — предупреди я жената, обгръщайки собственически дребничките му раменца и придърпвайки го към себе си. — Срамежлив е.

— Жан. — Рубен ван дер Мейде влетя във фоайето, натрапвайки контраста между едрата си, енергична персона и възпитаните маниери на икономката. По-нисък и дебел беше от очакванията на Лори, с розови прасци и луничави ръце. Гърдите му бяха голи и обли като варел, оскъдно посипани с къдрави сребристо червеникави косъмчета. Нямаше вид на един от най-заможните мъже в света: по-скоро на нахакано хлапе със завиден късмет. Лори си спомни, че точно такова впечатление й беше направил и по време на модното ревю във Вегас.

— Запознай се с единствената и неповторима Лори Гарсия — представи я Жан. — От нашите момичета е. — Направи кратка пауза, преди да дообясни: — От „Ла Люмиер“.

— За мен е удоволствие. — Гущеровите очи на Рубен обходиха тялото й от глава до пети. Лори умираше от жега в дънките си, цял ден се проклинаше, задето не беше облякла нещо по-лятно, но сега се благодареше за допълнителния слой дрехи.

— За мен също — отвърна на поздрава му тя. Икономката я наблюдаваше студено иззад рамото му.

— Кажи сега какво е мнението ти за Какатра. — Рубен изпуфтя, сякаш подготвяйки се да изслуша цяло хвалебствено слово. Южноафриканският му акцент придаде на думата звучене като от точиларска машина. — Първото впечатление е най-важно.

— Зашеметяващ е.

— Нали. — Не прозвуча въпросително. Ухили се и Лори забеляза, че зъбите му са покрити със скъп, качествен емайл. — Ако имаш нужда от нещо по време на престоя си, не се колебай да ме потърсиш. — Намигна й. — Тук сме готови на всичко за момичетата на „Валъри“.

Ясен стана подтекстът, че не е първата.

— Заповядайте на вечеря довечера. — Рубен подхвърли следващата реплика през рамо, без да си прави труда да погледне жената в очите: — Разбрахме ли се, Маргарет? — Лори забеляза очевидната неприязън помежду им.

— Искаш ли да ми видиш лодките, татко? — Момченцето се приближи до Рубен и подръпна шортите му. — Имам си десет, всичките са червени и жълти.