Виктория Фокс - Островът на изкушението

Жената на име Маргарет моментално омекна.

— Не сега, слънчице — изчурулика, побутвайки го назад. — Татко ти си има работа. — В същото време хвърли изпитателен поглед към Рубен.

Рубен се провали на теста.

— По-късно — каза на момчето, потупвайки го сковано по главата. Явно усети, че не е достатъчно, и добави: — Ще си спретнем плажен лов.

— За костенурки?

— Както ти кажеш.

Детето, изглежда, се натъжи. Но докато Рубен ги водеше през фоайето, Жан вероятно му подхвърли нещичко, защото хлапакът избухна в искрен смях.

Като излязоха навън, слънчевата светлина заслепи Лори за миг.

— Човек не познава красотата на острова, докато не го види откъм океана — разправяше Рубен, потърквайки длани. Сетне посочи бързоходна моторна лодка, вързана в плитчините. В типичен предприемачески дух прескочи от една тема на втора мигновено и без всякакъв размисъл. Тръгна към моторницата.

Французинът обаче не го последва.

— Чака ме друга работа — информира я. — Момчето се казва Ралф. Свитичък е, но с времето ще се отпусне.

— Имаш добър подход към него.

— Напомня ми на някого. — Жан заотстъпва назад. — Не позволявай на Рубен да те отведе твърде надалеч.

Очарованието на Какатра я накара да загуби представа за времето. Мина седмица. После втора и трета, докато накрая не се събуди една сутрин с мисълта, че е живяла цял месец на острова. Минутите, часовете, дните губеха значението си тук. Прекарваше времето си в плуване, разходки, гмуркане, любуваше се на идиличното синьо небе й свежото солено море. Сутрин се будеше отпочинала и ведра след дълбок, спокоен сън.

Телефонните разговори, които беше длъжна да провежда с Десидерия и Жаклин, я откъсваха грубо от приятното ежедневие, напомняха й, че животът тук не е реален. Десидерия напираше да си я върне обратно. Липсвала на Лос Анджелис и на Данте, и на Пърл. Но точно в този момент нищо не я отблъскваше повече от мисълта да се завърне в стреса и шумотевицата на големия град — не и когато можеше да прекарва дните си тук, сред този оазис на съвършенството в един крайно несъвършен свят.

Ребека Щутгарт я нямаше. Съпругата на Жан гостуваше на майка си в Канада. Лори постоянно си повтаряше, че този факт не я касае: където и да се намираше, жената продължаваше да е съпруга на Жан, и колкото и време да беше изтекло, несправедливата му постъпка не можеше да бъде заличена.

И все пак, с напредъка на дните, островът крадешком успяваше да я омагьоса. Усещаше как плетеницата на лозата, избуяла вместо защитна стена в съзнанието й, започва да се разплита, напомняйки й на приказката, която майка й беше чела като малка, за принца, посякъл гъстата преграда от чудовищни лиани, за да стигне до замъка, където спяла любимата му. Всичката онази несигурност от първите няколко месеца в близост до Жан, чуденето и маенето се завърнаха с пълна мощ. Животът й придоби контрастна двойственост: от едната страна беше времето с него, от другата — времето без него.

Веднъж, впуснала се да разучава безлюдно скалисто заливче, Лори беше порязала крака си на остър камък. Кървейки под облещеното обедно слънце без капка питейна вода, беше съдрала гърлото си от викане, макар и съзнавайки колко минимална е вероятността да я чуе някой. За миг не беше престанала да вярва, че ще й се притече на помощ.

Лодката му беше изникнала от нищото, устремена към брега. С обиграни движения Жан беше пуснал котва, скачайки в плитчината. Макар и навити над глезените, крачолите на панталона му се бяха измокрили. Беше поел грижовно крака й в скута си, сякаш ранена птица, и беше съблякъл ризата си, овързвайки раната толкова стегнато, че памучната материя се беше обагрила в червено.

— Ще остане белег.

Беше й помогнал да се изправи, подпирайки кръста й със здрава ръка.

— Добре ли си?

Допирът на мускулите му, на кожата му… да, добре се чувстваше. По-добре от всякога.

Сега, докато прокарваше пръсти по обещания белег на глезена си, Лори се надяваше да не изчезне никога. Вечно да й напомня за моментите им заедно, да й служи като доказателство.

Аврора

Очевидно името й продължаваше да си тежи на мястото. Аврора беше останала доволна от лекотата, с която Рита им беше подсигурила резервация за бляскавия остров.

— Какатра? — учуди се Рита в първия момент. — Защо, за бога? Мислех, че ще се спреш на Барбадос, Малдивите…

— Защо не? — отвърна й тя ведро. — Много нашумя напоследък.

— Това е рехабилитационен център, Аврора. Не ти трябва терапия.