Виктория Фокс - Островът на изкушението

— Не твърдя, че ми трябва.

— Ами защо тогава?

— Попита ме къде ми се ходи — ето, казвам ти. — Нарочно си придаде сприхав тон: така най-лесно се случваха нещата. Все пак тя се разпореждаше, а Рита й беше просто агентка.

— Вашите как го приемат?

Аврора сви рамене, подразнена от мисълта за родителите си. Колкото по-рядко се сещаше за тях, толкова по-добре.

— Нормално.

Така или иначе Том и Шерилин щяха да са прекалено заплеснати по своите си проблеми, за да я разпитват — майка й вече не прекрачваше прага на спалнята, камо ли на къщата, а Том беше тръгнал на турне, — а тя точно на това се надяваше. На няколко пъти след завръщането си от Великобритания се беше наканвала да изкаже страховете си пред Том само за да се разколебае в последния момент. Дори не й хрумваше да подхване темата с Шерилин — двете цял живот не се бяха сближили. Само с баща си имаше по-специална връзка: с Том беше споделила, когато за пръв път й беше дошъл цикълът; при Том търчеше, когато се сдърпаше с някоя приятелка; на неговото рамо плачеше, когато нещо я мъчеше. Този случай обаче не беше поредният сълзлив момент. Как да му разкаже с прости думи за неволите си? Първо трябваше да разузнае. Да се докопа до истината.

Да се срещне с Жан Моро.

Пристигнаха на Какатра през уикенда. Умората от пътуването я правеше докачлива — добра маскировка за опънатите й нерви — и макар че току-що стъпваше на острова, вече започваше да се пита дали не е допуснала грешка. Какво точно търсеше? Какво се надяваше да намери?

Отведоха ги в смълчана вила, извисяваща се над плитчините върху дървени подпори. Рита не беше виждана по-спокойно място в живота си. Океанската панорама впечатляваше с необхватността и синевата си. В бистрата вода под краката им малки рибки се стрелкаха из алабастровия пясък.

Аврора изглеждаше прекалено умислена, за да се полюбува на гледката.

— Добре ли си? — загрижи се Рита. — Не си спряла да нервничиш, откакто кацнахме на острова.

— Нищо ми няма. — Излезе с разсеяни стъпки на верандата. — Добре съм.

— Е, харесва ли ти?

— Аха.

— Само това ли ще кажеш? „Аха“?

Аврора като че ли не я слушаше.

— Аха.

Рита врътна потайно очи. Децата никога не бяха присъствали в житейските й планове. Работата с разглезени тийнейджъри постоянно й напомняше защо.

— Отивам да поплувам.

— Хубаво. — Аврора обърна гръб на панорамния изглед. Рита си помисли колко красива е дори нацупена. Май наистина се нуждаеше от отдих повече, отколкото околните предполагаха.

— Защо не се поразходиш наоколо? — усмихна й се Рита. — Може пък да се натъкнеш на някоя от тайните на Ван дер Мейде.

Майната му на тлъстия потен Рубен ван дер Мейде. Интересуваше я Жан.

Островът се оказа по-голям, отколкото си го представяше. Нямаше да е лесно. Ама пък да не очакваше да й сервират мръсните си тайни на тепсия? Нали не си беше въобразявала, че още с появата си на Какатра ще я заведат директно в покоите му, където щеше в прав текст да го попита за какво е ставало дума в разговор, проведен преди месеци, уж на четири очи? Абсурд. Да не споменаваме факта, че я беше накарал да се чувства като кръгла глупачка при последната им среща.

Докато крачеше по дървената платформа, окото й хвана луксозна яхта, тъкмо отплаваща от брега, с двама актьори на борда си — сензационна двойка, наскоро встъпила в брак. Изобщо не приличаха на младоженци, както седяха в задната част на лодката с толкова разстояние помежду си. Жената беше отпуснала брадичка в едната си длан, а погледът й се рееше умислено към водата.

— Имате ли нужда от нещо, госпожице Наш? — Едва не се заби в човека. Беше облечен в синя униформа и й се усмихваше пресилено, почти като робот в стремежа си да е от полза. „Всички дръвници като теб да ме оставят на мира“ — прииска й се да отговори. Вместо това реши да се възползва от предложението му.

— Идвам за среща с Жан Моро. Налага се да говоря с него.

Мъжът беше запленен от красотата й. Стотици знойни, прочути хубавици идваха на Какатра, но рядко се случваше да са по-пленителни наяве, отколкото на екрана. И все пак прелестите и претенциите на Аврора Наш променяха факта, че господин Моро не беше на разположение за срещи.

— Ако мога аз да съм ви от полза…?

— Предпочитам да говоря с него.

— Разбира се. — Неотстъпчивостта и решителното й изражение му подсказваха, че е дошла по лични дела. Не за пръв път отритнати любовници цъфваха на острова, за да спипат Моро натясно. Сметна, че е най-добре да предаде съобщението й. — Ще му кажа да се свърже с вас лично.