Виктория Фокс - Островът на изкушението

Тя кимна, измънка някаква благодарност и тръгна по плажа.

Какатра несъмнено беше най-богаташката игрална площадка за възрастни в цял свят. Съдейки по възможността за настаняване, едва ли на острова се подвизаваха повече от петдесет-шейсет човека, включително персонала. Освен служителите в сини униформи между белите сгради кръстосваха и други екземпляри: оплешивели, очилати мъже с докторска осанка и жени със стегнати кокове и сериозни изражения. Впечатляващото протежение на острова обаче позволяваше на гостите да намерят така жадуваното усамотение. Звездите плащаха солидни суми за изолация, а само тук можеха да я получат в чистата й форма.

Аврора си избра удобно местенце на плажната ивица и се заслуша в гальовната песен на ленивите вълнички. Усещаше пясъка влажен и сбит между пръстите на краката си. Вдиша дълбоко през носа и за момент й се прииска Паскал да беше с нея. Още повече й се искаше да заличи последните шест месеца от познанството им и да върне доброто старо време. За целия си живот не можеше да се похвали с по-близка приятелка от Паскал. Съмняваше се пак да намери такава: завършена личност и верен съюзник. Но подобно на всяко прекалено жарко чувство и това беше затляло в крайна сметка. В последните седмици от срока момичетата бяха разменили едва по няколко думи. Аврора таеше подозрения, че Паскал крие много неща от нея — но параноята донякъде беше оправдана, понеже Паскал открай време криеше много неща от нея. И все пак защо ли този случай й се струваше различен? Защо я глождеше така? Всичко беше започнало от екскурзията до Капри.

Уединение, откъснатост, сладка самота. Вперила поглед в синьо-зеленикавия хоризонт, Аврора за пръв път се чувстваше насаме със себе си.

Вниманието й привлече някакво раздвижване в другия край на плажа. Една двойка крачеше в подножието на скалите. А може и да не бяха двойка. Жената, незнайно коя, обвиваше с ръце тялото си, сякаш й беше студено или се срамуваше. Океанският бриз танцуваше из буйната й смолисточерна коса. Облечена беше в изтъркани джинсови къси панталони и тънка фланелка без ръкави; отдолу не носеше сутиен. А мъжът…

Аврора опря ръка в челото си, за да скрие очите си от блясъка на слънцето.

Той беше.

Скочи на крака. Като наближиха, осъзна, че жената е Лори Гарсия, момичето на „Валъри“. В „Света Агнес“ всички се превъзнасяха колко сексапилна била, но на живо се открояваше не със сексапил — думата някак не й пасваше, — а по-скоро с първична, абсолютна красота. Залязващото слънце обагряше смуглата й кожа в дълбок кафеен цвят. Когато погледите им се срещнаха, Аврора видя, че очите й са гарвановочерни.

Жан като че ли се слиса да я види, но все пак съумя да извади на преден план високомерната усмивчица, с която я беше заговорил на яхтата. Дощя й се да я заличи от лицето му с шамар. Не можеше да понася физиономията му, вечно самодоволна, сякаш беше посветен в някой виц, който тя не схващаше.

— Аврора, каква изненада. — Целуна я по двете бузи. — Рубен не ме е предупредил, че ще ни гостуваш.

— Хрумна ми спонтанно.

— Лори Гарсия, запознай се с Аврора Наш.

— Здрасти — каза Аврора.

— Здравей — каза Лори.

Последва неловка пауза. Аврора се усмихна, но другото момиче не отвърна със същото.

„Ама че нелюбезна кучка!“ — помисли си Аврора. Не знаеше ли, че Моро е женен? Всеки би я сметнал за ревнивата, психясала любовница.

„И с нея ли си е лягал?“ — питаше се Лори. Ревността се надигна в душата й, колкото й да се мъчеше да я потули. Жан беше играч. Още преди месеци трябваше да е свикнала с факта.

— Колко време ще останеш? — поинтересува се Жан. — Надявам се няма да бързаш да си ходиш.

— Няколко дни.

— Паскал с теб ли е?

Аврора забеляза изражението на Лори Гарсия. Значи наистина беше ревнива любовница, несъмнено шашнала се, че Жан оправя и Аврора, и приятелката й. Ха.

— Ъъ — отвърна Аврора и в този момент й хрумна поне да се позабавлява. — А трябваше да дойде. Липсваш й страшно много.

Очевидно Жан усети, че коментарът й не е на място, и каза сухо:

— Не се и съмнявам.

Аврора пристъпи от крак на крак, умувайки как да се изкаже. Щеше й се Лори Гарсия да не се беше лепнала така, уж застанала настрана, но очевидно подслушвайки. Каква загубенячка само!

Започна тихо, с надеждата, че тонът й демонстрира достатъчно настойчивост.

— Трябва да поговорим. — Хвърли поглед в посока на Лори. — На четири очи.

Тревога — а може би смут? — помрачи изражението на Жан, но само за част от секундата.