Виктория Фокс - Островът на изкушението

— Островът разполага с база за всеки тип терапевтичен метод. Клиентите се обслужват от екип специалисти, набрани от цял свят. Престоят тук е с доказана резултатност.

— Звучи ми като рехабилитационен център?

— Не е тайна, че всички в Лос Анджелис ходят на рехабилитация, особено момичетата на твоя възраст. — Коментарът му я засегна. — След няколко месеца проблемът отново е налице. На Какатра е различно: идваш веднъж и не ти се налага да повтаряш. Това място те кара да погледнеш на света с други очи. Ето къде е ключът. Преоткриването на природата може да ти донесе божествено озарение. На света няма по-близко до сърцето ми кътче.

Думите му я затрогнаха.

— В детството си — поясни Жан — преливаме от удивление пред чудото — живот. Любопитно ни е да научим още, да го опознаем по-дълбоко. Стремим се да го видим от всяка страна — да се докоснем до всяка тайна, макар и понякога познанието да има своята цена.

Тя го погледна изпод вежди.

— А като пораснем?

— Като пораснем осъзнаваме колко ценна е непросветеността. — Мускулите по долната му челюст се напрегнаха. — Разкриеш ли една тайна, връщане назад няма.

Изкачиха се по стръмно нанагорнище.

— Ами моят случай какъв е? — попита го Лори. — Защо съм тук?

— За да намериш убежище — отвърна той. — Третата причина за посещение. Световноизвестните хора са готови да платят солидни суми за малко уединение. Интересно колко безценна е самотата понякога.

— Кой е казал, че ми е нужно уединение?

Джипът спря. Намираха се на най-високата точка от острова. Оттук се разкриваше внушителна панорама към пространните контури на пейзажа, разноцветните кръпки на местността и струпванията от тебеширенобели сгради.

— Аз. — Затръшна вратата и заобиколи до нейната страна. — Шумотевицата около Селзник — дали направи гримаса, произнасяйки името му, или просто си беше въобразила? — ще загрубее, преди да стихне. — Нежният ветрец донесе аромата на кожата му, същия като преди: същия като от първата им среща, същия като от обяда в „Ла Кот“. — Няколко седмици медийни спекулации и скандалът ще отшуми.

Струваше й се много сигурен. Колко ли други момичета от „Ла Люмиер“ беше водил тук?

Бяха паркирали пред ниска сграда с декоративна фасада. Стълбището водеше към масивна входна врата, от двете страни на която стояха на страж две каменни статуи на морски чудовища в ориенталски стил, с ръбести глави и огнени езици.

— Ела.

Хладината от климатичната инсталация накара кожата й да настръхне. Усмихната жена в синя униформа ги поздрави иззад мраморен плот.

— Добре дошла в Какатра.

— Ще настаним Лори във вила 19 — информира я Жан. По изражението й като че ли пробяга мимолетна изненада, после служителката изчезна безмълвно в съседната стая. Жан опря ръка на плота. Лори срещна погледа му. Останаха загледани един в друг за момент.

— Приятна почивка, госпожице Гарсия. — Рецепционистката изникна и връчи някаква карта на Лори. Тя се пресегна да я вземе, но Жан я докопа пръв, пъхна я в джоба на ризата си и го потупа с пръсти, сякаш да се увери, че е там.

Вила 19 беше отцепена от комплекса и се намираше на метри от най-източния нос на Какатра, където скалите, като че отрязани с нож, образуваха стръмна бездна към бушуващото море.

Жан спря джипа на почтено разстояние.

— Драматична гледка, нали?

Лори не се сещаше за по-подходящо описание.

— Чудесно е.

Вилата беше семпло обзаведена и имаше провинциално очарование. За своя изненада Лори веднага се почувства у дома си, а като влезе в спалнята, разбра защо. Прозорците откъм долния край на леглото бяха широко отворени и снежнобелите пердета се диплеха на лекия ветрец. От толкова високо не се виждаше нищо друго, освен безбрежна океанска шир. Докато обгръщаше с поглед панорамата, Лори я позна от фантазиите си. Точно това място беше посещавала в детството си, потопена в приказните светове на книгите, бленуваща красиво бъдеще… чисто и просто — сбъдната мечта. Приликата беше неоспорима, не съвсем дежа вю, но и недокосната от сянката на съмнението.

— Тук летувахме в детството ми — каза Жан. — Точно в тази вила.

Тя се обърна, слисана от прямотата му.

— Всяко лято. — Очите му бяха отворени, но замъглени от спомените. — Родителите ми често посещаваха острова. Вземаха ме със себе си.

Начинът, по който се изказа, я учуди.

— Понякога водех с мен една приятелка. Момиче от селото ни… — Погледът му отново се фокусира. — Отдавна беше.