Виктория Фокс - Островът на изкушението

Но, уви, нещата не бяха потръгнали в желаната посока.

В офис сграда на Флийт Стрийт, в тоалетната на седмия етаж, двайсет и шест годишната Стиви беше се мъчила сама да проумее неочакваната новина, дишайки дълбоко, още по-дълбоко, репетирайки в главата си как ще му я поднесе, питайки се как ли ще реагира той.

Бременна съм — беше му заявила по-късно същата вечер. Цял ден беше чакала края на заседанията, облекчението от споделената вест, усмивката му, протегнатите за прегръдка ръце.

Моля?

Бременна съм.

Чие е?

Въпросът му я беше посякъл като нож в гърлото.

Твое.

Не е възможно.

Беше отрекъл, твърдейки, че не й вярва и че е спала с други мъже, а нея, глупачката, мекушавата женица, наранена, задето се е усъмнил в предаността й, я беше грижа само как да му се докаже.

Ще си направя тест, когато бебето се роди. Тогава сам ще се увериш.

Това бебе няма да се роди.

Противоречивите му думи я бяха учудили: щом заявяваше с ръка на сърцето, че няма нищо общо, защо й поставяше такова искане?

Искане ли? Нищо подобно. Заповед.

И дума да не става. Ще го задържа. Детето е и мое.

Тогава за пръв път я беше ударил. Юмрукът му ненадейно се беше стоварил върху главата й, запращайки я назад. Помнеше как черепът й изпращя при сблъсъка със скъпата репродукция на Ешер, която висеше в рамка върху стената в кабинета му. Така жестоко я беше блъснал, че ухото й кървеше. После бяха започнали и заплахите…

Стиви тръсна глава, мъчейки се да прогони грозните спомени. Прокара нежно ръка по корема си, избирайки да пренебрегне суеверията. Бъдещето беше предначертано. От нея се искаше само малко вяра. Животът със Зандър беше коренно различен.

Миналия месец се беше надявала в неведение, любувайки се на вероятността, докато обещанията на закъснелия й цикъл не се бяха изпарили при вида на кръвта по бикините й. И днес беше същото. Трябваше да престане да използва проклетите тестове, които изписваха черно на бяло: НЕ СТЕ БРЕМЕННА.

Стана, изми ръцете си, отключи вратата (странно, но уединението й се струваше задължителна мярка) и слезе на долния етаж точно когато звънецът на входната врата изжужа.

Идваше Биби, дегизирана с шал за глава и огромни слънчеви очила, които смаляваха визуално и бездруго дребничкото й лице.

— Телма ли си или Луис? — пошегува се Стиви, придърпвайки я в обятията си. Усещаше тялото й крехко до своето, затова внимаваше да не я стисне силно.

— Искаш ли да избягаме заедно? — опита немощно да отвърне на хумора й Биби. Като свали тъмните очила, Стиви забеляза колко хлътнали са очите й, издайническите признаци на безсъние и недохранване личаха по цялото й лице.

— Ела да ти направя един сандвич — покани приятелката си. — И чайче.

— Чайче?

— Лек за всяка болка.

— В такъв случай направи повечко. — Биби седна пред барплота в кухнята и свали шала си. Косата отдолу беше неравномерно боядисана и изпод фрапантно русите кичури надничаха червеникаво оранжеви — но не затова носеше маскировката. След смъртта на съпруга й папараците не я оставяха на мира. Макар и да бяха доказали невинността й по отношение на инцидента, или поне злонамереното й участие в събитията, скоропостижно я застигаше славата на енигматична, откъсната от човечеството черна вдовица. Никой не го беше грижа, че по всяка вероятност шокът продължаваше да я тресе.

— Добре ли си, Биб? — Стиви остави две чаши на барплота и седна срещу нея. — Изглеждаш ми много отнесена. Спиш ли достатъчно?

Биби направи опит да се усмихне.

— Не съвсем. — По-скоро никак. Нощем будуваше ужасена, ослушвайки се за неизбежното почукване на вратата, очаквайки заповедта за арест. Терзаеше я идеята, че всеки момент ще се събуди в килията си, броени дни преди екзекуцията, и ще осъзнае, че всичко след смъртта на Линъс е било просто сън. Не можеше да повярва, че са я пуснали на свобода. Нима беше възможно така лесно да ти се размине убийство?

— Мъчат ли те кошмари? — продължи внимателно Стиви.

— От време на време. — Само че не и от съдбовната нощ. Вместо това нощем я преследваха картини от брака й и игричките, на които я подлагаше съпругът й. Може би в това се състоеше индивидуализираното й наказание, ад, създаден по поръчка — защото сега излизаше, че не го превъзхожда с нищо, че е не по-малко покварена, не по-достойна за опрощение, осъдена на живот в капана на чудовищното си минало.

— Биб…? — Стиви започваше сериозно да се притеснява. — Бледа си като призрак.