Виктория Фокс - Островът на изкушението

За разлика от тях Фран Харингтън обикновено подскачаше като навита пружина рано сутрин. Днес се беше спряла на топла закуска: размекнати варени лентички бекон, жилаво пържено яйце и някакъв доста неапетитен сорт гъби, които Аврора оприличи на извития навън член на един девствен музикант, с когото беше правила секс. Хранителните навици на англичаните й се струваха крайно смахнати.

— Ей, Аврора, искаш ли да си ми партньорка днес? — поинтересува се Фран, пльосвайки се на пейката до Паскал, която направи презрителна физиономия и се дръпна настрана.

— Хубаво, все тая. — Аврора посещаваше часове по „Изкуство“. Не изпъкваше с познанията си по никоя академична дисциплина, затова залагаше на „общото“ образование, което уж й предоставяше по-широк избор в живота занапред. Не че се самозалъгваше — знаеше, че ролята на термина беше да повдигне самочувствието на по-плиткоумните ученици. Паскал наблягаше на езиците и естествените науки, тоест вече почти нямаха съвместни часове. Затова Фран се хвърляше на всяка възможност да се сдуши с нея.

— Страхотно! — Фран изсмука мазните си пръсти и намаза още масло върху препечената си филийка. — Вирджиния Прингъл-Стоут чула господин Уейд да казва, че сме можели, ако искаме, да рисуваме истински човешки модели за края на срока. Как мислиш?

Аврора не успя да прикрие изражението, плъзнало неканено по лицето й.

— Ъъ, забрави.

— Няма да са в странни пози, спокойно.

Паскан се приведе към Фран и теглейки един бърз, обигран поглед на тялото й, заяви:

— Опитвам се да задържа закуската в стомаха си. Налага ли се да обсъждаме подобни гротескни теми?

Страните на Фран пламнаха. За никого не беше тайна, че се бои от Паскал. Обикновено Аврора намираше страхопочитанието, с което се ползваше приятелката й, за ползотворно, но днешното й поведение граничеше с чиста злоба.

— Благодаря ти за информацията — обърна се към Фран, която се хвана за бледата й усмивка като за спасителен пояс, — но да забравим, става ли?

Паскал й стрелна кръвнишки поглед през масата и продължи да яде зърнената си закуска.

В петък по обяд получи обаждане от Том. Родителите й рядко я търсеха по време на учебния срок, затова тя веднага реши, че я чака лоша новина. Първата й мисъл беше, че Шерилин е починала. Втората — че първата далеч не я беше разтресла. Що за дъщеря разсъждаваше така?

— Татко? — Прекоси хокейното игрище с айфона си в ръка и отиде да проведе разговора в „пушалнята“ им: полянка сред гъстия храсталак, ограждащ портата на училищния двор.

— Миличка, татко е — информира я той излишно.

— Знам. — Само от гласа му й се доплакваше. Запали цигара и всмука дим. — Какво има?

— Трябва ли ми причина да се обадя на единствената си дъщеричка?

Аврора едвам сдържаше порива си да избълва на глас всичките си тревоги. Да му дадеш шанс да я утеши. Да й разкрие истината. В същото време се страхуваше да я научи.

Наистина ли смяташ, че никога не се пита кои са истинските й родители? Онези, които така и не е видяла?

Какъв точно отговор търсеше от него? Още не го беше избистрила дори в собствената си глава. Съзнанието й беше парализирано от милион въпроси, от милиард терзания.

— Май че не.

— В този случай обаче, слънчице, има причина. Рита се питаше как ще приема идеята й да си поотдъхнеш след края на учебния срок.

— Това е училище, татко. Как така да си отдъхна?

— Преди окончателно да се върнеш в Лос Анджелис. Според нея почивката ще ти помогне да се съсредоточиш, да се върнеш в играта в добра форма. — Баща й се прокашля. — Да се погрижим заради здравето на майка ти изпълненията от последните няколко години да не се повторят.

Мисълта за Шерилин й подейства депресиращо.

— Къде?

— Двете ще го обсъдите. Иначе идеята си я бива, нали?

— Защо не. Как е мама?

Отговорът на Том позакъсня, но може и да беше от лошата връзка.

— Държи се.

Обикновено Том замазваше положението с престорен ентусиазъм. „Прекрасно“ означаваше „добре“, „добре“ означаваше „горе-долу“, тоест не беше изключено „държи се“ да е завоалиран вариант на „мъртва е“. Май все пак първоначалният инстинкт на Аврора се беше оказал право в целта.

— Какво й е?

Том въздъхна тежко.

— Все отнякъде ще научиш: наложи се да откажем турнето из Северна Америка. Хрумва ми и да го осъществя солово, още не съм решил.

— Защо?

— Стига де, миличка, знаеш, че съм професионалист. Не мога да разочаровам феновете…