Виктория Фокс - Островът на изкушението

„Естествено, че е тя… Никога не ги изпускаме от поглед… Наистина ли смяташ, че никога не се пита кои са истинските й родители?“

Съкрушителният разговор и ужасяващата новина я тормозеха ден и нощ. Мъчеше се да отклони вниманието си към уроците, към ученето, към какво ли не, но думите продължаваха да тътнат в съзнанието й.

„И после ти кажи, че щеше да води по-добър живот с истинската й майка.“

За нея бяха говорили. Усещаше го с мозъка на костите си, с кръвта във вените си.

Спомени за живота с Том и Шерилин се виеха в хаотични спирали — отчуждението им, меланхолията на майка й, постоянното глезене, прекалените грижи… Подслушаният разговор беше разнищил нишка, за чието тайно, плахо съществуване винаги бе подозирала и на чието място сега зейваше огромна дупка. Може би именно това се беше опитвала да каже на Рита Клей при първата им среща. Да, в действителност усещаше празнота в приказния си живот, но не и бездънна, защото знаеше, че на дъното й лежи ужасна лъжа. Имаше чувството, че съществува в телевизионно шоу, играе роля и говори по сценарий, а всички останали в Лос Анджелис правят същото. Живееше в един целокупен фалш.

Каква ли тайна криеха родителите й? И каква беше връзката им с Жан Моро?

След сблъсъка си с Арно Аврора беше излязла от каютата и се беше върнала на шезлонга, където кърпата й си стоеше все така намачкана, а слънцезащитният лосион капеше от отворената тубичка и се топеше на жегата, сякаш не се беше случило нищо необичайно. Беше легнала с очила на очите, разтуптяно сърце и свит стомах в очакване на публичното порицание от страна на Арно. Но политикът не пророни и дума — държа се по обичайния си резервиран начин до края на екскурзията, — а Жан замина по работа още със завръщането им на острова, уж незапознат със случката.

На първата им нощ в общежитието беше подела разговор с Паскал, мъчейки се да придаде на гласа си възможно най-небрежен тон.

— Та, братовчед ти… с какво, казваш, се занимава?

Паскал сгъваше дрехите си с педантична грижливост и ги подреждаше на полиците в гардеробчето: пастелните цветове в една купчинка, черните, белите и сивите — в друга.

— Знаеш с какво се занимава — беше й отвърнала. — Представлява модна къща „Моро“.

— Това го знам. Но и друг бизнес върти… нали?

— Какъв например?

— Теб питам.

Паскал стоеше с гръб към нея.

— Намираш го за привлекателен, а?

— Не.

— Хайде де — вдигнала беше надменно вежда. — Всички намират Жан за привлекателен. Включително и аз самата, нищо че сме семейство и е забранено.

Нещо в гласа на Паскал бе привлякло вниманието й.

— Нали двамата не сте…? — Смутено преглъщане. — Двамата с Жан имам предвид. Не сте…?

Французойката беше изсумтяла, очевидно потънала в мисли около миналото й с Жан.

— Би било нередно.

— И все пак?

— Ето, виждаш ли? Харесваш го. Ревността е първият признак.

Още по време на пътешествието Аврора беше останала с впечатлението, че Паскал все търси повод да й се подиграе, да я изгледа накриво или умишлено да я заблуди. А може и да я гонеше параноя: напоследък пушеше прекалено много марихуана, а тя винаги се отразяваше зле на психиката й. Но замислеше ли се дълбоко, си даваше сметка, че приятелката й открай време беше затворена книга. Кога за последно й беше споделяла нещо?

Като че ли двамата с Жан си приличаха повече, отколкото й се щеше.

Понеделнишката сутрин настъпи с привичната си мудна апатия. Звънецът издрънча пронизително в ушите на Аврора. Навън небето продължаваше да тъмнее. Имаше чувството, че си е легнала едва преди пет минути. Паскал се обърна по гръб в съседното легло и дръпна чаршафа върху главата си. Аврора обмисли сънливо обичайния утринен ред, реши кой тоалет ще облече (в английски училища интернати като нейното не бяха въведени задължителни униформи), за да спести време на ставане, и докато затвори очи, вече беше заспала.

Десет минути по-късно госпожа Дърдън връхлетя в спалнята без покана.

— ДА ВИ ВИДЯ В СТОЛА ЗА ЗАКУСКА НА МОМЕНТА! — изрева надзорничката, затръшвайки неколкократно вратата в стената, за да ги събуди. В напрегнатата глава на Аврора блъсъците прокънтяха като оръжейна стрелба.

Паскал подскочи в леглото като ужилена. Косата й представляваше заплетено черно гнездо, сплескано от възглавницата. Изруга на френски и намъкна пуловер направо върху пижамата си.

Двете се отправиха към стола безмълвно — Аврора отдавна беше научила, че Паскал не обича да говори преди десет сутринта. Надзирателка с мише лице, пременена в неземен лимоновожълт комбинезон, отметна имената им в списъка си и след няколко минути двете вече седяха оклюмали на една от дългите дървени пейки с паници кашкава зърнена закуска в ръце.