Виктория Фокс - Островът на изкушението

— Но защо му е да разгласява подобни глупости? — Не разбираше свадливостта му. — Нали уж бяхме приятели… нещо като.

— Сам копае гроба си. Феновете не са плиткоумни; ще прозрат намеренията му. Дали Питър казва истината, или просто егото му не е могло да понесе отказа ти?

— Мен ако питаш, егото му е достатъчно голямо да понесе каквото и да било.

— Никога не надценявай мъжете, слънчице.

Лори затвори очи.

— За урок ще ми е.

— Да си кротуваме, бурята сама ще отшуми.

Знаеше, че Жаклин е права. Пиарката й далеч не остана доволна, когато научи за сдърпването им — в нейните очи поведението на Питър беше дразнещо, но не и изненадващо; неудобство, но не и фатална пречка. „Такива неща се случват постоянно — беше й обяснила. — Все пак сме в Лос Анджелис. Встъпила си в мнима връзка. Той е актьор, за бога. Нищо учудващо не виждам.“

Май наистина нямаше нищо учудващо. Само дето случката с Позен й се беше натрапила в съзнанието. С Питър Лори беше поставила на полезно изпитание моралните си ценности, но той беше прекрачил границата. Не искаше да тръгва по този път, да се погледне след десет години в огледалото и да не се познае.

— Не очаквах да реагира така крайно — каза на Жаклин. — Все едно късам с него наистина, не на ужким. Все едно сме ходили наистина.

— Е, човекът определено има високо мнение за себе си.

— И още как.

— Най-вероятно е проява на някакъв защитен механизъм. Гледал е да не го изпреварим с изявление пред пресата. — Направи кратка пауза. — Сериозно ли е бил в бельото ти?

— Не бих казала, че думичката „в“ описва достоверно ситуацията.

Жаклин се разсмя.

— Ще ти звънна по-късно.

Останала сама вкъщи, Лори се позамисли дали да не покани Данте на гости, но накрая се отказа. Трябваше отново да свикне с мисълта, че ще живее сама в имението си.

Едно натрапчиво гласче не спираше да й натяква, че сега, когато домът й отново пустее, се налага да преосмисли заплахата на Анхелика. Изглежда, колкото и успехи да жънеше в кариерата си, трите доведени жени вечно щяха да събуждат в нея уплашеното момиченце.

Капнала от умора, Лори се свлече на пода, отпускайки глава в дланите си.

По-късно същата вечер звънна мобилният й телефон. Беше се върнала рано от парти в западен Холивуд, където догадките около раздялата им с Питър бяха върлували като чума. До гуша й беше дошло да отбива наглите въпроси на репортерите и да се крие от фотографите и накрая беше решила, че е време да се прибира.

Отключи си входната врата и без да се замисля, вдигна телефона.

— Лори. Жан е.

Застина насред мрачното фоайе, стъпила в сребристо петно от лунна светлина, онемяла от изненада.

— Здрасти — каза накрая.

— Чух за случилото се със Селзник.

Откъде беше намерил номера й? Защо й се обаждаше? Тонът на гласа му не издаваше нищичко. Не вярваше Жаклин да е разказала на по-висшестоящите в „Ла Люмиер“ за Питър. Или пък беше преосмислила нещата? А може би Жан беше научил от друго място? Думите му отекнаха в съзнанието й — думи, които бе заровила на дълбоко и които сега изникваха с познатата си унищожителна сила.

„Всичко ще е наред… Лично ще се погрижа… Няма да те изоставя.“

— Бихме искали да те изведем от Лос Анджелис, докато се поуталожат нещата.

— Не е необходимо — отвърна Лори лаконично.

— Ти си едно от моите момичета — обяви Жан без всякакво колебание. — Аз казвам какво е необходимо.

Не се и съмнявам.

— Е, това не е — отказа да се пречупи Лори. Беше й писнало други хора да решават вместо нея: Тони, Десидерия, Жаклин, а сега и той, мъжът, който я беше прелъстил и изоставил. Защо не я оставеха сама да живее живота си? — Нищо ми няма — заяви студено. — Няма нужда да се изнасям.

— Ще внесем промени в графика ти — отсече Жан. Тонът му не търпеше възражения.

— Не — отказа тя. — Не, благодаря.

— Темата не е отворена за дискусии. Така ти нареждам. Колата ми ще те вземе в седем.

Връзката прекъсна. Разговорът беше приключил.

В следващите няколко секунди Лори не отлепи телефона от ухото си, ослушвайки се незнайно за какво. Наоколо цареше тишина, целият свят беше потънал в тишина, а тя стоеше сама в мрака.

Аврора

Завръщането в „Света Агнес“ се оказа по-лошо и от най-лошите й очаквания. Причината не беше само в настъпването на зимата, смрачаването на и бездруго схлупеното небе над Англия, все по-сумрачните сутрини, когато госпожа Дърдън задрънчаваше със звънеца за закуска и слънцето правеше отчаяни опити да проникне през тежката завеса от сиви облаци само за да се скрие напълно едва в четири следобед. Основната причина се коренеше във факта, че след екскурзията до Капри, Аврора почти не мигваше нощем. Будуваше в леглото в новото общежитие, където ги бяха преместили заедно с Паскал, и слушаше как ужасяващите виелици сипят яростта си по старата сграда, как дъждът неуморно барабани по прозорците, а вятърът свири в пукнатините, промъквайки се неканен през най-уязвимите местенца. Докато Паскал спеше сладко, унесена в сънища за далечни планети, Аврора прехвърляше в главата си мисли, коя от коя по-смразяващи, взирайки се в студената луна.