Виктория Фокс - Островът на изкушението

Приятелката й пийна от подсладения чай.

— Нищо ми няма.

— Ако смяташ, че ще ти е от полза да поговориш за случилото се…

— Не смятам.

— Добре.

— Не съм готова. Съжалявам.

Стиви хвана ръката й.

— Знаеш, че съм до теб, нали? Винаги можеш да разчиташ на мен.

Биби не вдигна очи, опасявайки се, че срещнеше ли добронамерения, състрадателен поглед на Стиви, признанието само ще се плъзне от устата й, масивно и люспесто като грозна дълбоководна риба.

— Разкажи ми за себе си — подкани Биби приятелката си, само и само да смени темата. — Как вървят нещата при теб, Стив?

Стиви се облегна в стола си.

— Доста е натоварено. — Прозаичният й отговор прозвуча като отбиване на номера в сравнение с неволите на Биби, затова бързо добави: — Опитваме да си направим бебче.

Лицето на Биби моментално се озари.

— Наистина ли? И?

— Нищо засега. Но има време.

— И още как. Защо сте се разбързали така?

Стиви се намръщи, но по устните й играеше усмивка.

— Срещнах подходящия човек.

— Колко романтично.

— Аха.

— Зандър се отнася така мило с мен. След неприятната случка. Голяма си щастливка.

— Знам. — Позамисли се малко. — Макар че понякога… Остави, говоря глупости.

Биби се приведе напред.

— Кажи?

Стиви се зачуди дали да изкаже какво й е на ума, или да си замълчи.

— Нищо особено, просто… — Опря лакът на плота и отпусна брадичка в дланта си. — Понякога си мисля, че около Зандър има тайни, за които нямам ни най-малка представа.

— Какво те кара да мислиш така?

— Често издига стена край себе си. — Въздъхна умислено. — Не се крие зад нея постоянно, само от време на време. И аз нямам против, честно — някои кътчета от душите на околните просто няма как да достигнем, а и не е казано, че трябва да научаваме всичко до последно един за друг… Явно ме тревожи онова негово странно изражение. Не знам как инак да го опиша. Отдалечава се от мен мислено, а в следващия момент сякаш се кани да ми сподели нещо, но в последния миг се разколебава.

Биби я слушаше търпеливо.

— Дали пък не си въобразяваш?

— Възможно е.

— Зандър заслужава доверието ти, Стив. Повярвай ми. Полага ми се да намразя всеки член на мъжкия пол, но него не го мразя. Свестен човек е.

Стиви се усмихна.

— Знам. Май просто се ровя за причина нещата да пропаднат.

Мобилният й телефон иззвъня.

— Извинявай. — Вдигна и отиде да говори до вратата към вътрешния двор. След кратък разговор затвори капачето на телефона. — Обади се Марти — каза, допълвайки чашите им. — Бях споменала за теб пред него. Има приятел агент, който набира нови клиенти. Съгласна ли си да ви свържа?

Доста агенти търсеха контакт с Биби след смъртта на съпруга й, но умисълът им рядко беше благороден.

— Знам ли — подходи предпазливо тя. — В момента хич не ми е до работа.

Стиви седна в стола си.

— И от тук нататък — какво?

— Живея ден за ден. Дърк Майкълс ми е резервирал едноседмична почивка на Какатра — знам, знам, че не е добра идея да приемам услуги от него, но той настоя, каза, че Линъс би одобрил. Поне ще се отдалеча от целия този ад. — Прехапа устна колебливо. — Имам нужда да си почина малко от Лос Анджелис. А и след всичко, което аз съм сторила за него…

— Какатра? — Стиви беше чела някъде за острова — уединено кътче насред Индийския океан. Знаеше, че е спа център за рехабилитация, както средище за множество авангардни терапии.

— Дърк познава Рубен ван дер Мейде — отбеляза Биби. — Вероятно е сключил някаква сделка с него. По време на престоя си мога да се възползвам от десетки лечебни програми, и всичко това от неговия джоб. Въпреки че в момента ме интересуват единствено синьото небе, дълбокият океан и спокойствието.

— Звучи много примамливо — съгласи се Стиви. — Но като се върнеш, предлагам да те свържем с приятеля на Марти, става ли? Сигурна съм, че ще се отрази добре на душевната ти нагласа, Биб; ще ти помогне да си възстановиш самоувереността. Май се вживяваш твърде много в ролята на вдовица, а не е нужно. Вече не си Биби Позен, забрави ли? Пак си Биби Райнър. Не си преставала да бъдеш, просто по едно време загуби връзка със себе си. Така че след една солидна доза почивка и отпускане, изправиш ли се на крака, пак ще…

— Стиви, аз убих Линъс — намеси се неочаквано Биби.

Стиви реши, че не е чула добре.

— Моля?

— Убих го.

Смисълът на думите й се избистри бавно.

— О, миличка, не бива да говориш така. — Стиви се пресегна и докосна загрижено ръката на приятелката си. — Било е нещастен случай…