Виктория Фокс - Островът на изкушението

Линди не беше повдигала темата за подмолния бизнес пред колегите си от центъра — нито пред съпруга си. Споделеното в кабинета й си оставаше между четирите му стени.

— А как се казва дъщеря ти?

— Аврора.

— Точно така. Аврора е твоя дъщеря. А ти си нейна майка. Права ли съм?

Шерилин се пребори с емоциите, възникнали при споменаването на името на детето й.

— Том си въобразява, че всичко е розово след престоя й в Англия. Но нищо не се е променило.

— В смисъл?

Поредният глупав въпрос на Линди я изтръгна от унеса.

— В смисъл че не знаеш какво е да завариш дъщеря си с билярдна щека между краката и след няколко месеца да вярваш, че се е превърнала в ангел небесен!

Линди беше привикнала към изблиците на гняв от страна на клиентите си. Търпеливо изчака Шерилин да се съвземе.

— Не са няколко месеца, а цяла година. Хората са способни да се променят за толкова време.

— Не и тя. Тя е зло същество. Рожба на кармата ми, на греховете ми, наречи го както искаш. Тя е моето наказание.

— Можеш ли да ми обясниш защо виждаш нещата по този начин? — Сеансите на Шерилин Роуз следваха неизбежна рутина: отчаяние, гняв, параноя. Всичко се случваше с точността на часовников механизъм.

— Постъпихме нередно! Получихме я по грешния начин, водени от грешни причини.

— Двамата с Том не сте могли да имате свои деца.

— Не можехме, но въпреки това се оженихме. Самозалъгвах се, че нещата ще потръгнат. Уж всичко ни беше наред: пари, музика, популярност. Бяхме приятели. По онова време положението беше поносимо, но сега… сега умирам по малко всеки ден.

— Споделяла ли си това със съпруга си?

— Със съпруга ми?! От твоите уста звучи сякаш всяка вечер си лягаме хванати за ръчичка. Не, не съм и няма да го сторя!

През последните месеци вниманието на Том беше насочено изцяло към новия им албум. При всеки прилив на вдъхновение той хукваше към тексаското ранчо. Побиваха я тръпки, като си помислеше какви ли ги върши с онзи негов работник. Тя посещаваше рядко Тексас, но неведнъж бе забелязала как очите на Том шарят по мускулестото тяло на Били Боб Хокър.

— Както и да сте подредили живота — настоя Линди, която нямаше навика да загърбва собственото си гледище, — не пречи да сте приятели.

— Твърде късно е за това. Твърде късно е за каквото и да било. Навърши ли Аврора осемнайсет, връчвам на Том молба за развод. Крихме проблемите си прекалено дълго време. Настъпи моментът да разкрием пред света кирливите си ризи.

Стиви

Нощем я будеше, за да се любят безмълвно, докато ярката луна надничаше през прозореца и къпеше телата им в призрачна светлина. През деня посещаваше снимачната му площадка и открадваха по десетина минутки насаме в караваната му, в най-близката тоалетна, зад прикритието на някой екран, облегнати на закътана стена. Тази сутрин вече го бяха правили два пъти, неспособни да се наситят един на друг дори в края на втория месец от връзката си. Стиви жадуваше тялото му всеки един миг. Точно когато се беше примирила с идеята, че страстта е отживелица и когато беше готова да я замени с нещо по-непреходно, той й бе показал, че може да притежава и двете. Двамата изпитваха напълно сходни чувства.

Имаха почивен ден и останаха да се излежават. Пръстите му стискаха ръката й. Стиви се обърна към него, любувайки се на дългите му, копринени мигли. Никога не си беше представяла, че ще открие такова щастие в Америка. Нима беше възможно разбитото й, накърнено до неузнаваемост сърце да намери любовта?

Зандър отвори очи. Погледът му беше умислен, сякаш търсеше разрешение на проблем. Най-неочаквано седна в леглото и каза:

— Нанеси се у нас. Да ударим печата.

Стиви се надигна на лакът.

— Моля?

— Сериозно ти говоря. Какво ни пречи?

— Как ти хрумна?!

Той хвана двете й ръце и ги целуна една по една.

— Знам, че сме на прав път. Ти също го знаеш. Всичко е такова, каквото трябва да бъде.

Тя се засмя.

— Омъжи се за мен.

— Зандър!

Той се усмихна по онзи негов неустоим начин.

— Нанеси се у нас, омъжи се за мен!

— Ама ние сме… заедно едва от няколко месеца. Сигурен ли си?

— Абсолютно.

Тя опря длан на бузата му и каза тихо:

— Попитай ме пак.

— Искам да ти отдам целия си живот, Стиви — пророни той. — Искам да сме заедно завинаги. Искам да се оженим. Кажи „да“, моля те!

Биби Райнър беше женена за Линъс Позън по-малко от шест месеца и всяка една секунда от брака им беше същински ад. Линъс дори не прикриваше изневерите си. Опитваше се да я вкара в леглото с още няколко момичета, но тя беше дала да се разбере, че не е съгласна. Поне да я беше оставил на мира. След края на работния ден и всички противни, вулгарни унижения, които съпругът й беше подготвил за Безликата лисица, идваше и неговият ред. Едва издържаше потното му, гнусно туловище и стискаше зъби, молейки се всичко да свърши по-бързо.