Виктория Фокс - Островът на изкушението

Рига я погледна учудено. Такова нещо не й се случваше често.

— Откога те спохождат подобни мисли?

— От доста време.

Донесоха поръчката и Рита сложи захар в силното си кафе.

— Мисля, че те разбирам. Не можеш да си представиш колко много момичета оплитат конците заради същите проблеми.

— Наистина ли?

— Да. Млада си още, а си преживяла много. Нямаш цел в живота.

— Мислиш ли, че съм разглезена?

— По общоприетите стандарти — да, при това много.

— Защо тогава съм нещастна?

— Достатъчно умна си да си отговориш сама. Искаш ли да ти дам един съвет? Не вземай прибързани решения. Ако още не си разбрала какво искаш от живота, дай си време. Проучи възможностите си. И все пак не затваряй вратите пред себе си.

— Значи е най-разумно да подпиша с теб?

— Опитът ти за кариера като тази на родителите ти не се оказа толкова успешен. Албумът ти се провали, модната ти линия получи остри критики и прощавай, но парфюмът ти не струва.

— Опитваш се да ме окуражиш ли?

— Не, опитвам се да ти отворя очите. Идеята ми е, че с мен ще бъде различно. Успехът променя всичко. Практиката го е доказала. Предлагам да опитаме, без да пришпорваме нещата.

Аврора въздъхна с облекчение. Може би Рита имаше право. Все пак беше едва на седемнайсет и нищо чудно, че не знаеше накъде да поеме. Е, Паскал вече мечтаеше да стане астроном и непрекъснато говореше за далечни небесни тела с причудливи имена — Ганимед, Йо, Европа, — но тя беше изключение. Аврора жадуваше за своя собствена индивидуалност като тази на Паскал: копнееше да се превърне в личност, напълно различна от Том Наш и Шерилин Роуз. Партньорството с Рита й предлагаше добра възможност, навярно последната такава в живота й, и ако не се възползваше от нея, може би никога нямаше да разбере дали й е било писано да успее в този живот.

— Ами да пробваме тогава — усмихна се Аврора и вдигна чашата си с кола за тост.

Терапевтичните сеанси на Шерилин Роуз се състояха два пъти седмично в рехабилитационен център „Тайрел Чейс“, Холивуд. Посещаваха го куп знаменитости и непрекъснато се натъкваше на познати физиономии. И двете страни се правеха на разсеяни. Според общоприетото схващане хората от тяхната сфера се нуждаеха от специален отдушник като „Тайрел Чейс“ — особено в лицето на Линди Мартин.

— Разкажи ми за последните няколко дни — подкани я Линди с медено гласче, след като бяха изпълнили рутинните техники за отпускане. Шерилин лежеше върху черния кожен диван в кабинета със затворени очи.

— Трудничко заспивам. Не мигвам до четири сутринта.

— Ще ти напиша рецепта за твоите успокоителни — каза Линди, а Шерилин пропусна да спомене, че напоследък гълташе толкова много от магическите хапченца, че беше привикнала и те не й действаха. Не я приспиваха, а само я замайваха. В това състояние преживяваше всеки божи ден.

— Притеснява ли те нещо? — подкани я Линди и кръстоса слабите си крака с приятен загар.

— Непрекъснато. — През последните двайсет години, още от сватбата им с Том, я тормозеше зла участ. — Все се терзая около постъпката ни. Ами ако сме сбъркали…

— Вече сме обсъждали този въпрос, Шерилин. Случило се е преди цели седемнайсет години. Трябва да оставиш миналото зад гърба си.

— Живеем в лъжа. — Устните й бяха сухи и напукани, очите й преливаха от горещи, парещи сълзи. — Толкова много време. Дори не мога да се погледна в огледалото. Знаеш ли какво е да си част от измислица?

— Предлагам да насочим вниманието си към теб.

— Разяжда те отвътре — продължи пациентката и се загледа във вентилатора на тавана. И той като думите на Линди се въртеше незабелязано и безспир…

— Би ли могла да ми обясниш какво точно те притеснява?

Да, би могла. Ако се върнеше на онова проклето място…

— Островът — промълви най-сетне тя. Умората от снощното безсъние я връхлетя и изпаднала в унес, Шерилин се понесе по зеленикавите вълни на обширния Индийски океан. Том Наш държеше ръката й. — Какатра.

— Как се казваше мъжът? — Линди знаеше, но пациентката й трябваше да го каже на глас, за да даде име на страха си.

— Рубен ван дер Мейде.

Линди кимна. Първия път, когато бе разговаряла с пациентка, преживяла същия кошмар на Какатра — Шерилин Роуз и Том Наш далеч не бяха единствените, — терапевтката беше останала потресена. Изумена от факта, че човек в позицията на Ван дер Мейде би участвал в подобен заговор. Сега вече проумяваше, че именно високата позиция му го позволяваше: богатството и властта му даваха това право.