Виктория Фокс - Островът на изкушението

Имението беше огромно. Имаше тенис корт, фитнес зала и голям басейн с разкошен изглед — изобщо екстри в излишък, половината от които нямаше да използва, а когато в края на дългия работен ден пропълзяваше в леглото на новия си дом, се чувстваше като малка, изтощена мравка. Всички я уверяваха, че това се полага на модел от нейната класа.

След дълги отлагания през август се обади на баща си. Не че нямаше желание да го види — просто вече не се чувстваше като момичето, което той познаваше, и се боеше, че промяната ще ги отчужди.

Като го видя, сърцето й се сви. Тони се беше пременил в сако и официален панталон и миришеше на одеколон. Лори го прегърна, а той й поднесе оклюмал букет.

— Хайде да седнем отвън — предложи тя и долови стеснението му от заобикалящия ги разкош. Не искаше да парадира с богатството си и все пак попита: — Искаш ли да пробваш басейна?

— Няма ли да ме разведеш из къщата? — усмихна се Тони.

Тя го поведе към горния етаж, през апартаментите за гости със собствени бани и огромни гардероби, към нейната спалня с полиран паркет, грамадно легло с покривка от бяла коприна и панорамен изглед към пъпа на Холивуд.

Той застана до прозореца с ръце в джобовете.

— Браво на теб, Лориана.

— Понякога имам чувството, че късметът ми падна отгоре.

Лицето му се размекна в усмивка и тя за миг зърна бащата от детинството си.

— Майка ти би се гордяла с теб.

Лори се замисли за салона на майка й — мястото, където беше преживяла най-тежките моменти в живота си и един-едничък миг на радост. Но веднага загърби спомена.

— Получи ли парите, които ти изпратих?

Тони кимна.

— Нямаше нужда.

— Защо?

— Защото са си твои. Ти си ги спечелила. Не искам да ме извличаш от калта, Лори. Не си ми длъжна.

— Длъжна съм и на двама ни.

— Благодаря ти.

Слязоха на долния етаж и се настаниха край басейна. Тони беше прекалено облечен за жегата, затова свали сакото и разкопча ризата си.

— Как сте вкъщи? — заинтересува се Лори. Хич не я беше грижа за Анхелика, Роза и Анита, но те бяха единствената им обща тема. Искаше й се да попита как гледат на славата й, но на Тони не му се говореше за тях.

— Нищо ново.

— А ти? Ти как си?

— Като изключим факта, че ми липсваш, всичко е наред.

— О, тате. — Тя докосна ръката му, но Тони я дръпна, сякаш искаше да каже: „Не ме мисли.“ — Вече се установих и ще можем да се виждаме по-често.

— Щастлива ли си?

— Май да.

— Голяма къща за само момиче…

— Знам.

Тони сключи ръце.

— Нашата пък е малка… за четирима… Та искам да кажа, че… Анхелика се чудеше дали…

Лори усети накъде бие баща й. Мисълта я потресе. Стана и заяви:

— Съжалявам, но отговорът е не.

Тони се пресегна, ала успя да хване само върха на пръстите й.

— Анхелика държеше да те попитам. Смята, че едва ли ти е нужно толкова място…

— А нея какво я засяга? — Лори прехапа долната си устна, за да попречи на жлъчта да се излее. През последните няколко месеца беше съществувала с убеждението, че отдавна е оставила зад себе си потъпканото момиче от „Трес Ерманас“, нещастния живот и доведеното си семейство. Но ето че старите рани прокървиха.

Баща й поклати глава.

— Съжалявам. Изобщо не биваше да го споменавам.

— Тя не можа ли сама да ме попита? — Лори скръсти ръце.

— Не вярваше, че ще й се зарадваш.

— Но вярва, че ще й се зарадвам, като се самопокани в къщата ми!

Тони заби поглед в земята. Пред нея отново стоеше бащата, чието поведение я вбесяваше. Беше се превърнал в безропотна марионетка на Анхелика. А ако си въобразяваше, че ще я върне към стария сценарий, жестоко се лъжеше.

— Тате — каза тя с посмекчен глас, — знаеш, че вратите ми са винаги отворени за теб. — Подтекстът беше от ясен по-ясен.

— Постъпих грешно. Извинявай.

— Не, не си. — Искаше й се да добави: „Анхелика постъпва грешно“, но се сдържа. Стана й някак съвестно. Щом Тони беше нейна отговорност, а те — негова, то… Тя живееше самичка в цяло имение, а баща й прекарваше старините си натъпкан в кибритена кутийка. Връхлетя я горчиво чувство за вина. Какво ли би я посъветвала майка й?

— Ще си помисля — въздъхна Лори.

В очите на Тони проблесна искрица надежда и стомахът й се сви на топка.

— Имам предложение за теб — заяви Жаклин и разбърка ментовия си чай. — От господин на име Питър Селзник.

— Кой?

— „От съпрузи няма нужда“ — това говори ли ти нещо? — Пиарката й имаше предвид мегахитовия комедиен сериал, стартирал преди година. — Вече навлиза в зоната на пълнометражните филми. Възлагат му големи надежди. — Жаклин й смигна. — Пък е и голям симпатяга.