Виктория Фокс - Островът на изкушението

Не трябваше да я гризе съвестта. Тук думата „съвест“ беше съвършено непозната. Тя принадлежеше на речник, изчезнал преди дълги години и гниещ на океанското дъно. Господин Ван беше създал игра без правила, без милост и без състрадание.

Планът трябваше да бъде осъществен. В името на Ралф и на общото им бъдеще. В името на всички жени, изпаднали в нейното положение. И на онези, на които не им беше провървяло.

Дълго време беше отлагала — от нерешителност и страх, че властта е в ръцете на господин Ван. А всъщност беше в нейните ръце. От самото начало.

Настъпи мига да си върне отнетото.

От другата страна на острова, във вилата, където прекарваше повечето си дни, Ребека Щутгарт наблюдаваше съпруга си. Неотдавна със смайваща яснота я бе споходило странно прозрение: вече не го мразеше.

Омразата й към Жан Моро имаше дълги корени, но не можеше да се опише като омраза в общоприетия смисъл. Беше го ненавиждала, защото го обожаваше. Боготвореше го от мига на първата им среща, но дори след десет години брак не бе успяла да породи същите чувства и у него.

Погледът й го следваше, докато плуваше дължина след дължина в басейна под прозореца. Силните му ръце пореха водата с тихи, спокойни движения, а тялото му се плъзгаше като копринена лента, носена от вятъра. Веднъж й беше споделил, че месеци наред след злополуката плувал всяка божа сутрин. Борел се с вълните с километри, докато мускулите му не откажели. Срещата с океана се превърнала в мания.

Периодът на ухажване беше минал като миг. Жан, младеж на двайсет и три, а тя — по-възрастна с цяло десетилетие. Баща й ги беше сватосал чрез серия от обеди и банкети. Ребека реши да пренебрегне факта, че трети човек дирижираше връзката им. Вярваше, че въпреки машинациите на баща й в отношенията им с Жан има и нещо истинско.

Моро беше най-сексапилният мъж, когото познаваше. Излъчваше съблазън и страст. Те надничаха от очите му, от тези сини ириси, които меняха тоновете си като океан в разгара на буря. Струяха от устните му. От кожата му. От уханието му, свежо и чисто като утринен сняг.

Но това не беше всичко. В основата на увлечението й стоеше ранената му душа. Бе повярвала, че може да я достигне и утеши. Постара се да намери път към изстиналото му от липса на нежност сърце. Имаше усещането, че го разбира както никой друг — далеч по-дълбоко от равнодушните му родители, вкаменили душата му с престъпната си небрежност. Представяше си безрадостното му детство, лишено от топла грижа и привързаност, крехките младежки години, в които никой не го беше ценял и обичал и в които се беше чувствал едва ли не като грешка на природата и нежелан резултат от случайно невнимание. Ребека се надяваше, че с времето у него ще се събудят чувства, горещи и нестихващи като нейните.

В началото на връзката им правеше любов с нея като за последно.

Правеше любов…

Поривът, който погрешно беше взела за страст, въплъщаваше стремежа му към триумф, към придобиване на нещо, което му се полагаше като даденост. Дали наистина не го правеше, за да запълни липсата на обич в живота си?

С времето осъзна, че в сърцето на Жан Моро цареше зима, и никое слънце във Вселената не можеше да го стопли.

След партито на Рубен Ребека щеше да напусне острова завинаги. Бракът им беше приключил. Жан се отнасяше добре с нея, проявяваше и състрадателност. Когато баща й почина, съпругът й я притисна в обятията си и я обсипа я с целувки, докато тялото й престана да се тресе. Но Ребека знаеше, че не я обича. Знаеше, че се е съгласил на брака единствено защото не вярваше, че светът може да му предложи друго.

Чудно ли беше, че двамата търсеха убежище в различни посоки? Ребека — вечно устремена към пламенност, а Жан — към нещо, в чието съществуване се съмняваше, но за прашинката вероятност беше готов да стигне накрай света.

Не се примири никак лесно, когато научи за другите жени. Заживя с тази лъжа, която не спря да я измъчва.

Години наред опитваха да си родят детенце. В нейните очи това щеше да е преломната точка в живота на Жан, събитието, което щеше да го промени. Бленуваното дете така и не дойде на бял свят.

Ужасена от мисълта да го загуби, Ребека бе изрекла фаталната самоизмама, че той е отговорният за безплодието им. Жадувала беше да го нарани заради студенината му. Омразата, породена от любов, е най-пагубна.

Появата на испанката я беше разтърсила. След всичките тези момичета Жан беше за пръв път толкова запленен. Отначало Ребека се изненада, че щяха да работят заедно, но сега съзнаваше, че Лори и тайната й бяха път към спасението.