Виктория Фокс - Островът на изкушението

— Лори.

От неговата уста името й прозвуча като търкулната перла. Целуна я по двете бузи — истински, не като въздушните целувки за поздрав, с които започваше да свиква напоследък, — и мъжкото му ухание я подлуди.

— Заповядай, седни, изчакахме те, за да поръчаме заедно.

— Благодаря. — Уравновесеността на гласа й я смая. — Извинете, че закъснях.

Жан се облегна и протегна ръка към бутилката в кофичката с лед. Един от келнерите се спусна да му помогне, но той го отпрати с деликатен жест.

— Идваш точно навреме за шампанското.

— Всяко уважаващо себе си момиче на „Валъри“ трябва да закъснява — усмихна се Жаклин и протегна празната си чаша към Жан. — Права ли съм, Мак?

Мак Валъри намигна. Топчестата му, мургава глава се подаваше от яката на риза с крещящ десен.

— Няма нищо по-пленително от драматичната поява — отвърна той и метна една маслинка в отворената си уста.

— За новото момиче на „Валъри“ — вдигна тост Жан с чаша в ръка. Докато отпиваше, очите му наблюдаваха Лори. — И за светлото й бъдеще.

Тя извърна очи. Нямаше сили да го гледа, защото се чувстваше като гола. Трепереше като ученичка, а самоувереността и куражът, които си беше наложила на идване, се бяха изпарили.

Двете жени подхванаха разговор с Мак. Жан привика келнера и поръча стриди. После насочи вниманието си към Лори.

— Предполагам, че си била доста изненадана.

Думите му я озадачиха.

— Моля?

— Очакваше ли всичко това или не?

Ако съдеше по тона на гласа му, Жан нямаше предвид договора.

— Не.

— Аз също.

Сините му очи просветнаха и тя си спомни думите на Десидерия: „Само щраква с пръсти и дотърчават като кученца… А още на следващия ден, бам, все едно че ги е нямало…“

Лори не знаеше какво да каже и затова посочи незаетото място на масата.

— Кого чакаме? Вал?

Мак отвори менюто и заяви:

— Слава богу — не! Ще си устроя пиршество и майната му на холестерола.

Десидерия направи физиономия, отпи глътка и каза:

— Ребека закъснява.

Лори забеляза как светлината в очите на Жан загасна и тихо попита:

— Коя е Ребека?

В този миг донесоха стридите и лъхна на море. Жан ги подкани да започват и каза:

— Ребека е съпругата ми.

Наши дни

Остров Какатра, Индийски океан

Три часа до отплаване

— Мамка му!

Рубен ван дер Мейде излезе от душа, псувайки под нос. Не му ли се полагаха поне десет минутки спокойствие преди голямото събитие? Явно не. Още не беше подредил в главата си информацията от кризисната среща с Жан, а вече му бяха съобщили по интеркома, че един от високопоставените гости е подранил. Шибани звезди!

Рубен слезе гол по стълбището. Предпочиташе да се разхожда из къщата както майка го е родила. Кърпите му се пречкаха в краката.

— Госпожице Дженсън — извика той и икономката се появи моментално. Голотата му не я изненада. Но може би детето беше наблизо.

— Господин Ван! — неодобрително рече тя и тутакси му подаде един от комиксите на Ралф, за да се прикрие. Тялото на Рубен я отвращаваше — как не го беше срам да се шляе насам-натам в такъв вид! Да не би да си въобразяваше, че е привлекателен! Изглеждаше отвратително. Чак й се догади при спомена за преплетените им голи тела. Беше преди много години и ако не друго, тогава поне го биваше в леглото. А и не изглеждаше така.

— Ще бъда готов в седем и нито минута по-рано — заяви той, дръпна комикса от протегнатата й ръка и го хвърли на пода.

Маргарет кимна.

— Очаквате ли подранили гости? — Тя се надяваше човекът й да не е оплел конците. Младостта му леко я притесняваше. Дори най-беглата мисъл, че Рубен е надушил нещо, я ужасяваше.

— Вече имаме един. Познай кой!

Маргарет отвори уста да отговори, но от стълбището към двора долетяха разговори и приближаващи се стъпки.

— Да му се не види! — Рубен се завъртя на пети и се втурна нагоре по стълбището, вземайки стъпалата по две, по три, досущ маймуна в джунглата. — Задръж ги! Ще сляза след малко.

След пет минути се появи на двора в изряден вид, с бели шорти и пусната памучна риза с разкопчани горни копчета. Очите му се спряха на загледания в океана почетен гост — едър мъж, изтупан в ленен костюм с цвят на ванилия. До него кудкудякаше свита от десетина-петнайсет раболепни служители.

— Джакс Джаксън! — извиси глас Рубен, протягайки ръка към олимпийския мегашампион. — Каква приятна изненада!

Почетният гост се обърна с маниера на човек, уверен, че всеки срещнат му завижда и мечтае да бъде на неговото място.