Виктория Фокс - Островът на изкушението

— Дотук бяхме с приказките!

— Изчезвай от стаята тогава!

— Тази стая не е твоя. Веднага се изнасяй.

— Няма да стане.

— Никой не те пита.

— Как ще го обясниш на Биб, а? Истината ли ще й кажеш? Че си ме хванала да се забавлявам на последното й творение?

— Ако се наложи, ще й кажа.

Всъщност едва ли би го сторила. Биби щеше да рухне. И Бен го знаеше.

— Виж, трябва да намерим решение на проблема и да й помогнем — промълви Стиви.

Той запали цигарата с марихуана.

— Аз не участвам. Какво очакваш да направя? Ако не забравя за случилото се, ще откача.

— Замисляш ли се някога за друг човек, освен за себе си?!

— Остави ме на мира.

Бен включи телевизора и засили звука, за да не я чува какво му говори. Тя излезе от стаята и затвори вратата. В главата й се блъскаха хиляди мисли.

Изпитваше силна нужда да поговори с Биби, но положението беше много деликатно. В крайна сметка стигна до решението да потърси единствения друг човек, на когото имаше вяра: Зандър Джейкъбсън. Бяха се разбрали да поддържат връзка след сближаването си по време на снимачния период и въпреки чувствата си към него Стиви беше стигнала до заключението, че ще бъде доволна да го има поне като приятел.

Уговориха си среща в закътан бар в центъра. Зандър изслуша търпеливо цялата история — за Биби, за Линъс и накрая за Бен.

— Собственият й брат?

— Да.

— Божичко! — Зандър поклати глава и прокара пръсти по необръснатата си брада. — Жал ми е за нея. Човек би си помислил, че в наши дни подобни неща вече са излезли от мода…

— Можем ли да направим нещо?

Той вдигна чаша. Беше приятно изненадана, че си беше поръчал наливна бира.

— Би могла да разобличиш Линъс. Но ще отприщиш голям бент. Тези хора са едри риби…

— А аз съм попова лъжичка?

— Нещо такова. Порнографията е стара индустрия, а в наши дни продуктите й са по-леснодостъпни от всякога. Не казвам, че е нормално. За съжаление все повече се залага на насилието и извращенията, но това върви на пазара. Не е изключено мръсните филмчета да допринасят повече за джоба на Позън, отколкото общоизвестните му проекти.

— Май не си особено изненадан.

— Не е като да не съм чувал за игричките на Позън и другарчетата му. Дърк Майкълс е един от тях.

— Но той е злоупотребил с доверието на Биби. Беше й обещал съвсем различен живот.

— Не е изключено и да й го подсигури. Все пак е в негов интерес.

— Защо?

— Ако един ден приятелката ти изгради успешна кариера в сферата на сериозното кино, участието й в тези странични проекти ще му донесе солидни приходи.

— Не се бях замислила. Чувствам се ужасно.

— Вината не е твоя. А и не е късно да й помогнеш. Съветвам те да поговориш с нея.

— И какво да й кажа?

— Че искаш да я откъснеш от този тип. А след това ще прецениш обективно дали си готова да се впуснеш във война. Не всички битки си струват.

— Май говориш от личен опит.

— За съжаление…

— Тя ще се омъжва за него.

— Освен ако не я спреш. Лесно е да се мъдрува, когато не си забъркан в кашата. — Зандър поиска сметката и добави: — Но ти би могла да намериш изход.

Помълчаха умислени и Зандър каза:

— Така и не те попитах как мина шоуто на „Фронтлайн Фешън“.

— Нормално. Даже ми доскуча. Първите пет минути бяха забавни, след това моделите като че ли започнаха да стават еднакви. Дрехите не паснаха на вкуса ми.

— Видя ли най-важния човек?

— Жан Моро ли? Да.

— Как ти се стори?

Спомняше си го до най-малката подробност. Осанката на Моро беше необичайна комбинация между поразителна красота и студенина, граничеща с бездушие. Тази двойственост я навеждаше на мисли за болка, съчетана с чувство на удоволствие, за силни емоции и страдание, което води до усет към извисеното.

— Чаровен мъж — кратко каза тя.

— Кой беше с него?

— Не ги познавам. Но видях Рубен ван дер Мейде.

— Моя приятелка работи за агенцията. Говори много ентусиазирано за новото си протеже, момиче с испански произход. Лори Гарсия.

— И нея видях. — Стиви си спомни прелестното момиче, което седеше от другата страна на подиума, няколко реда зад Моро. В нея се съчетаваха чарът на Ева Мендес и красотата на Натали Уд в „Уестсайдска история“.

— Приятелката ми е запленена от красотата й.

— Има защо. Трябваше и ти да дойдеш…

— Не бях в настроение.

Донесоха им сметката и двамата си я поделиха.

Стиви се престраши и най-накрая му зададе въпроса, който я измъчваше от известно време.

— Познаваш ли Жан Моро?