Виктория Фокс - Островът на изкушението

Седяха в едно кафене на Мелроуз авеню. След сделката с Валъри двете не се бяха разделяли за повече от денонощие. Жаклин беше започнала кариерата си като младши сътрудник в „Един щрих“, но тутакси беше получила повишение благодарение на небивалия скок на първата си клиентка. Макар и да не познаваше тънкостите на пиарската професия, Лори усещаше, че Жаклин е изключително способна.

— Имиджите и на двама ви ще извлекат огромна полза, ако се появите заедно в общественото пространство — продължи тя. — А направите ли следващата крачка…

— Чакай малко — прекъсна я Лори. — За каква следваща стъпка говориш?

Жаклин се усмихна.

— Нали казваш, че в „Бей Хайтс“ ти е твърде широко?

— Е, и…?

— Ами Питър с удоволствие ще се нанесе при теб! Всичко е уредено и екипът е дал съгласие. Сега ни трябва твоето „да“.

Лори онемя.

— Искате абсолютен непознат да се нанесе в къщата ми?!

— Той не е абсолютен непознат. Всички го познават. Освен теб.

Лори се помъчи да намери логиката в думите й, а Жаклин се възползва от възможността да продължи с пропагандата:

— Освен това имението е достатъчно голямо да водите независим живот. Приеми го като обява, че си търсиш съквартирант! Хората го правят непрекъснато. Приеми го като един вид симбиоза.

— И сама се справям, благодаря.

— Знаеш какво имам предвид. Това е фантастична възможност и за двама ви — медиите ще изпаднат в истерия. Пък и, както вече споменах, можете да сте си просто съквартиранти. Няма какво да загубиш.

— Да, но…

— Какво „но“? Пък и кой знае, може след време да се сближите.

Лори се изчерви. На отсрещния тротоар шумна групичка момичета се спряха да я снимат.

— Надявам се, че този Питър не очаква от мен да…

— Разбира се, че не. — Жаклин поклати енергично глава. — Питър съзнава напълно какво е положението ти и колко важно е да си останеш…

— Непокътната?

Жаклин кимна с усмивка.

— Е, какво ще кажеш?

Лори се замисли. Репортерите неуморно я разпитваха за гаджета и годеници — май нямаше да е зле да си има някой красавец под ръка. И то красавец, който приемаше идеята за девствеността и. А и ще дам на Жан Моро да разбере, че съм го превъзмогнала. Дано го заболи…

— Държа първо да се запознаем.

— Естествено.

— И да видя дали ще ми допадне.

— Много ясно.

— Пък кой знае… — Сети се за разговора, който беше провела с баща си. Анхелика не би настоявала да се нанесе в къщата й, ако я обитаваше и мъж! — Може и да се получи…

— Прекрасно! Като начало ще трябва да свалиш пръстена.

Лори проследи погледа на Жаклин. Така беше свикнала с пръстена от Рико, че понякога забравяше за съществуването му. Пресата естествено го коментираше, но от „Един щрих“ ги бяха уверили света, че бижуто е семейна ценност.

— Добре. Няма проблем.

Пръстенът се изхлузи с лекота. Стоял беше на ръката й повече от година и на мястото му светлееше тънка ивичка.

Рико…

Символ на клетвата помежду ни…

— „Ла Люмиер“ ще знаят ли за Питър?

— Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре. Макар че Жан би одобрил.

Лори прехапа устни. Естествено, че би одобрил. Още от началото я беше взел за евтина уличница. Какво му пречеше да й сводничи! Изкуши се да му отмъсти и преди да се усети, каза:

— Споменавала ли съм ти, че с Жан сме се срещали преди договора с агенцията?

Жаклин вдигна изненадан поглед.

— Не.

— Дойде в салона, където работех. Едни мъже ме тормозеха и той се намеси.

— Странно. Сигурна ли си, че е бил той?

Идеята, че някой някога може да сбърка Жан с друг мъж, беше абсурдна.

— Да. Но когато се срещнахме повторно в „Ла Люмиер“, той се престори, че не ме познава.

— Струва ми се, че не си първата.

— Сама стигнах до това заключение…

— Бързо загряваш. Може би не помни коя си.

— Нищо чудно.

— Между нас да си остане, но той е голямо леке. Ала всички жени му се лепят като мухи на мед. Сякаш е последният мъж на земята. Не ти е притрябвал, Лори. Не си струва.

— А ти не си ли се…

— Какво? Изкушавала? Не — отвърна Жаклин, макар че погледът й трепна.

— Аз вече съм го превъзмогнала — заяви Лори.

— Дано. Защото този тип крие тайни, които е най-добре да не научаваш. Да тръгваме — надигна се тя. — Не трябва да държим Питър в неведение.

Аврора

Аврора се върна в Ел Ей за лятната ваканция. Цяла вечност не се беше прибирала в имението Наш/ Роуз, а за нейно най-голямо учудване изпитваше носталгия по Англия, по Европа и по Стария континент, където я бяха споходили най-значимите събития в живота й. Тук се чувстваше като поредната старлетка с празна глава и пълни джобове. Вече нямаше никакво желание да е една от тях.