Виктория Фокс - Островът на изкушението

Публиката избухна в аплодисменти. Жан слезе от подиума. Благодари на гостите със сдържано кимване. За Лори той беше като речен камък — бързеите вилнееха от всички страни, а той оставаше непоклатим на мястото си.

Дефилето започна. Ярки светлини обляха рампата. Музиката закънтя и съвършени свръхвисоки мъже, жени и същества с неясен пол закрачиха гордо по подиума. Спираха, за да позират за снимки — ослепителни светкавици, остри чупки в лакти и рамене, лебедови шии. През цялото време Лори наблюдаваше реакциите на Жан и кои тоалети и манекени привличаха интереса му. Гореше от желание да му припомни за случилото се помежду им, а и да го чуе как подшушна на Ван дер Мейде: „Това е момичето, за което ти разказвах.“

Лори реши да не стои дълго на партито след ревюто. Беше капнала, а и всякаква надежда за контакт с Жан се изпари, когато Десидерия й каза, че щял да вечеря със спонсорите и да се появи на партито късно вечерта. Искаше да се върне в хотела, тъй като денят се беше оказал крайно изтощителен.

Десидерия настоя да я придружи и след като таксито ги остави пред „Мираж“, й предложи по едно питие преди лягане и малко игра на блекджек. Лори отказа, защото едва се държеше на краката си.

Като стигнаха до вратата на стаята й, Десидерия се наведе и я прегърна. Миришеше на цигарен дим и анасон. Лори понечи да се отдръпне от прегръдката, но жената се притисна в нея, зарови устни във врата й и прошепна:

— Искаш ли да остана?

Момичето я побутна внимателно.

— Мисля, че не.

— Знам, че си девствена. Знам много неща за теб, миличка.

Лори направи опит да се измъкне.

— Не искам да те засегна, но…

— Ами тогава недей. Мога да те науча на това-онова. Ще ти покажа неща, които никой мъж не знае. Пожелах те веднага щом те видях. Нима не го усети? Извинявай, но чувствата са си чувства. Жадувам да докосна устните ти и разкошните ти гърди… Да те вкуся и науча на невероятни неща…

— Не. — Лори я бутна назад. — Не споделям чувствата ти… Съжалявам.

Тя наистина беше девствена и не беше готова да откликва на подобни предложения. Възнамеряваше да се опази.

За кого?

За него.

Десидерия се засегна и отсече:

— Разбирам.

— Харесваш ми, но не по този начин — обясни Лори, без да знае защо изобщо се оправдава.

— Не знам какво си въобразих…

— Да го забравим. Лека нощ. До утре.

— Да. До утре.

Лори затвори вратата, Десидерия постоя една минута и си тръгна.

Три часа сутринта. Най-мъртвият час.

Жан Моро стана от леглото и плъзна поглед по голия й гръб. Златистата коса на Арабела Клайн се стелеше по раменете с бронзов загар. Беше потънала в дълбок сън.

Сексът — буен, страстен и изпепеляващ — беше продължил няколко часа. Ала Жан не беше от мъжете, които заспиват сладко след подобна гимнастика. Сексът го оставяше пуст и насаме с мисълта за пълното му безсмислие… С Арабела не го свързваше нищо повече от креватните сеанси, които бяха пламенни и знойни, но не го топлеха в самотните мигове.

Апартаментът му в хотел „Ориент“ гледаше към „Стрип“. Жан обу анцуга си, плъзна тихо вратите и излезе на балкона. Вдиша въздуха с пълни гърди. От върха на най-величествената сграда във Вегас се виждаше всичко като на длан — светлини, казина, реклами. В същото време ничии очи не достигаха до него. Ето така живееше живота си години наред. Един невидим съзерцател.

Мигащата червена светлинка на самолет прекоси нощното небе. Жан опря лакти на парапета и вдигна поглед към звездния купол над главата си.

Още от дете всички го смятаха за някак интровертен. Един летен ден, когато беше във Франция за училищната ваканция, той застана до вратата на гостната, където родителите му пийваха коктейли с джин и го одумваха:

— Това момче е студено като камък…

След фаталната злополука познатите им решиха, че му има нещо, защото всяко друго дете би рухнало и би се съсипало от скръб.

Не след дълго сам повярва в коравосърдечността си. Беше му по-лесно да гледа с равнодушие на спомените от миналото. Да притъпява емоциите си. В него зееше празнота, която стоеше все така незапълнена.

В моменти като настоящия го обземаше чувството, че всичко е наред, че и той има цел в живота. Но точно тогава празнотата заплашваше да го погълне като черна дупка. Мислите му полетяха към Лори. Тя беше толкова различна от останалите себични тигрици. Невинността й сияеше като девствена зора. Привличаше го силно още от първия миг, в който я беше зърнал да се прегръща с приятеля си на пристанището в Сан Педро. Седмици наред я беше следил, ставайки свидетел на трудния й живот. И бариерите, с които се беше оградил, започнаха постепенно да се разпадат.