Виктория Фокс - Островът на изкушението

Нищо чудно, че се беше поддал на изкушението. Колкото и да се мъчеше, не можеше да изгони от съзнанието си допира на устните й и красивите, по-дълбоки от океана очи, в които бе потънал.

Ситуацията беше немислима. Той нямаше да бъде с нея нито в този, нито в следващия си живот. Но и за нищо на света не би позволил да й сторят зло в онзи ужасен ден.

Аврора

Аврора и Паскал пристигнаха на парижката „Гар дю Нор“ рано вечерта в петък. Главата на Аврора се беше замаяла от шампанското, което бяха пили във влака по настояване на приятелката й, и макар Аврора да не виждаше повод за празнуване, алкохолът й се отрази добре. Не искаше да си спомня за причината на пътуването и за мръсната думичка с „а“. Но не вървеше да се оплаква пред Паскал — все пак приятелката й беше претърпяла цели два аборта.

Арно и Жизел Деверо бяха изпратили шофьора си, привлекателен млад иранец на име Алекс, да ги вземе от гарата. Двамата с Паскал очевидно се познаваха добре и бърбориха на френски по целия път към апартамента в Монмартър.

Аврора беше свикнала с лукса, но не и във всичките му разновидности. За пръв път се докосна до истинска изтънченост и поразителен финес. Родителите на Паскал обитаваха елегантно обзаведен апартамент на най-горния етаж в стара и красива сграда навръх Монмартър. Жилището беше огромно, отрупано с ценни произведения на изкуството. Големият овален прозорец предлагаше изглед към цял Париж: Айфеловата кула, „Нотр Дам“ и копринената серпентина на река Сена.

Алекс забеляза заплененото изражение на Аврора.

— C’est jolie, n’est-ce-pas?

Аврора нямаше представа какво й говори, но подразбра, защото знаеше, че фамилията на Анджелина Джоли означава „красив“.

— Да… très . Много…

—_ A bientôt!_ — сбогува ce Паскал с Алекс и той си тръгна. После се обърна към Аврора и заяви: — Ще трябва да се постараеш малко повече. Няма нищо по-ужасно от американка, която не си прави труда да научи езика.

Момичето влезе в кухнята и отвори хладилника, който беше голям колкото цяла стая, заредена с хранителни продукти, рафт с шампанско „Вьов Клико“ и малки бурканчета с корнишони и хайвер.

— Родителите ми ще очакват от теб да говориш поне сносен френски.

Аврора се притесняваше от срещата със страховитата двойка Деверо. Изобщо нямаше да се учуди, ако в момента си лафеха с президента. (Франция имаше ли президент? Или… премиер? Нямаше представа.)

— Уи… но… сий ву плее… — занарежда тя с ужасен акцент.

— Случайно аз да съм се появила в Англия, без да разбирам думичка от езика ви? — Паскал грабна две чаши и отвори втората за днес бутилка шампанско. — Това е проява на неуважение.

— Може и така да е.

— Дано наваксаш. — Паскал запали цигара. — Пуши ли ти се?

Покани я в една от стаите за гости — бонбонено розови покои с позлатени канделабри и кралско легло с четири колони, както си му е редът. Родителите й я бяха водили на екскурзия в Париж по време на едно от европейските им турнета преди много години, но през по-голямата част от престоя Аврора се беше окупирала в хотелската стая, нагъвайки френски чипс и зяпайки Ем Ти Ви. Том и Шерилин бяха прекарали цялата почивка в препирни, сякаш и двамата не можеха да се помирят с идеята, че ще трябва да издържат толкова време заедно. Единственият й хубав спомен от цялата екскурзия беше посещението в „Юродисни“ през последния уикенд. Естествено, майка й не беше благоволила да ги придружи.

Силно впечатлена от скъпите антикварни мебели и масивната порцеланова вана с излети чугунени крака, Аврора се питаше откъде ли бяха намерили всички тези красиви неща. Лесно беше да хвърляш пари по коли и тривиални скъпи вещи. Докато тук всичко беше стилно, изтънчено и неприсъщо на американския лукс.

Тъкмо разопаковаше багажа си, когато чу вратата да се отваря и откъм коридора долетяха ентусиазирани поздрави на френски. Тук-там из непознатата реч разпознаваше собственото си име, само дето френското „р“ го караше да звучи като кашлюкане — … рр-орр-а. Аврора излезе от стаята, за да се запознае с домакините.

Паскал пушеше с майка си. Жизел беше с палто и кожени ръкавици в шоколадов цвят. Двете си бърбореха по-скоро като сестри, отколкото като майка и дъщеря. Толкова много си приличаха, че човек наистина можеше да ги сбърка — гарвановочерни коси, дребно телосложение и подчертано експресивен начин на говорене. Арно наливаше бренди. Осанката му беше типично френска: прошарена коса, стройно и стегнато тяло, дълъг нос, бяла ленена риза с разкопчана яка и фина златна верижка на по сбръчканата шия.