Виктория Фокс - Островът на изкушението

Най-сетне приключиха и Уил отиде в банята. Стиви се възползва от възможността да звънне на Биби. Искаше да я предупреди за Линъс. Напоследък приятелката й не беше същата. Държеше се някак хладно.

Били вдигна телефона на четвъртото позвъняване.

— Стив! Какво правиш?

Стиви придърпа чаршафа и легна.

— Уил е тук.

— Сериозно? Нали уж щяхте да я карате кротко?

— Уж. — Тя въздъхна и разтри слепоочието си. — При теб как е?

— Тъкмо се канех да ти звънна. Имам голяма новина!

— Хайде, изплюй камъчето! — нетърпеливо рече Стиви с надеждата, че са й дали роля.

— Нанасям се при Линъс! Ще живеем в къщата му в Бевърли Хилс!

— Не знаех, че сте заедно.

— Хем сме, хем не сме. Ако не друго, спим заедно. Е, не знам дали съм единствената… Но и не ме интересува. Сигурна съм, че ме харесва. Инак защо ще ме кани да живея с него? Обещавал ми е да ме свърже с всички големи кастинг агенти и просто няма как да не се прочуя! Удари и моят час! Ще ставам звезда!

Стиви онемя. Не знаеше какво да каже.

— Толкова се радвам, че ще живееш наблизо — най-сетне продума тя. Друго не й дойде наум.

Биби и Линъс — гаджета? Що за чудо беше това!

— Така хубаво ще си живеем! — възкликна приятелката й.

Уил отвори вратата на банята и прекоси спалнята гол.

— О, да. Хайде, чао, трябва да затварям. Ще ти звънна по-късничко, става ли?

— Става.

Стиви затвори телефона. Въпреки облака топла пара, нахлул от банята, тя усети, че трепери.

Лори

Лори се промени по време на престоя в Испания. С течение на времето тишината се просмука в тялото й, спокойствието и уединението донесоха дългоочакваната отмора на изтормозеното й сърце. Дълги часове се разхождаше из маслиновите горички, четеше книги на майчиния си език, скиташе из тесните улички на съседното село и играеше с кучето. Чак сега разбираше колко благотворна може да е самотата.

Рико Маркес постоянно присъстваше в мислите й. В един момент се тревожеше за него и се питаше как е, в следващия я обземаше свиреп гняв заради опасността, която бе довел буквално до прага й. Дали е знаел за посещението на Диего? Дали той не го беше изпратил? В сънищата й се прокрадваха ужасяващи спомени за гангстерите, за хищническия глад в очите им, за варварските им заплахи, за злата участ, която можеше да я сполети, ако спасителят й не се беше появил…

Признателността й към мъжа, чието име дори не знаеше, растеше ден след ден. Мисълта, че може би вече няма да го види, я влудяваше. Прибереше ли се в Ел Ей, на всяка цена щеше да го издири. Нямаше представа как, но щеше да направи всичко по силите си.

Корасон може и да беше стара, но умът й беше остър като бръснач. Често седяха на верандата, пийваха лимонада, играеха карти и си говореха за детството на Тони. Понякога просто мълчаха, заслушани в песента на щурците или тихото дрънкане на радиото. Лори научи рецептите, които майка й бе приготвяла в доброто старо време. Тя ги беше научила в същата тази къща. Понякога имаше чувството, че стъпва по нейните следи. Корасон се беше грижила за майка й като за свое собствено дете. Една вечер баба й я попита:

— Нали знаеш, че Тони много те обича?

Приготвяха вечерята — осолен хляб, люти и сладки чушки, по-наситено червени и от вишни. Лори кълцаше червен лук и очите й пареха. Корасон съзря и истински сълзи, но премълча.

— Напоследък му е доста трудно — добави баба й.

— Знам.

— Побърза да се ожени повторно, защото вярваше, че така е най-добре. Искаше да се чувстваш сигурна у дома.

— По-скоро побърза да замени мама — не успя да се сдържи Лори.

Корасон остави ножа.

— О, Лориана, това не е вярно. Тони се бореше до край. Но не знаеше как да ти е и майка, и баща.

— Затова реши да се откаже и от двете! — Колкото и да искаше да се отърси от мъката и огорчението, те не спираха да я разяждат.

— Когато Мария се разболя, сякаш някой изтръгна сърцето му. С очите си го видях, querida . То тупна в краката му в кървава локва и знаех, че колкото и да се мъча, не мога да го върна…

Лори заби ножа в дъската за рязане и замълча.

— Трябваше да те опази някак — продължи Корасон.

— Да ме опази от какво? От собствения ми избор?

— Може би.

— Но аз не искам да ме пази! — Ръцете й се разтрепериха. Не искаше повече да води този мизерен живот. Никой никога не й беше казал, че светът би могъл да й предложи и да я научи на много повече. Докато не се беше появил той. — Искам да съм нещо повече от една бедна нещастница без майка.