Виктория Фокс - Островът на изкушението

— Кой ще участва в спортното ориентиране утре? — попита госпожа Дърдън, кръстосвайки лагера като армейски генерал. Момичетата се криеха и дори не надничаха през отворените предни ципове. — Аврора?

Аврора едвам устоя на изкушението да й покаже среден пръст.

— Фран проявява желание, нали?

Фран подаде глава и се заоглежда като изплашен мишок.

— Добре — неохотно се съгласи се тя.

— Паскал, ти ще се заемеш с огъня, а аз ще приготвя вечеря — нареди възпитателката.

Вечерята представляваше метална тенджера с лигава оранжева гадост, която зарадва агитката на Юджини.

— Ооо, варен боб! — възкликнаха всички в един глас.

До тук ли бяха стигнали? До варен боб! Аврора не се сещаше за нищо по-гадно. Виж да имаше омари… Малко вероятно, особено, при положение че госпожа Дърдън вече приготвяше някакво жалко подобие на десерт. Единственото хубаво нещо на вечерта беше лагерният огън на Паскал. Топлината му сгря измръзналите им кости.

— Хайде да си разказваме страшни истории! — предложи Фран, притискайки колене към гърдите си.

— Да бе, понеже всеки ден виждаш духове — присмя й се Юджини. Една от дружките й, хърбаво момиче на име Алегра, се закикоти до нея.

— Не е нужно да съм виждала, за да вярвам в тях!

— Е, аз пък съм виждала — прозя се Юджини.

— Ооо, разкажи ни, хайде! — възкликна Алегра и шините на зъбите й блеснаха на светлината на огъня.

— Ами случи ми се миналия срок. Събудих се посред нощ, а откъм края на леглото ме гледаше някакъв… силует. Не мога да го опиша точно, но беше черен и размазан. Съществото беше ниско, колкото джудже, и беше загърнато с пелерина, която се развяваше като криле. По-грозно нещо не бяха виждала. Джуджето започна да дърпа завивките и чаршафа ми, опитах да изкрещя, но от гърлото ми не излезе звук. То не спираше да дърпа и цялото се тресеше, сякаш се смееше…

— Сигурна ли си, че не е била Дърдън? — Някои от момичетата се изкискаха на коментара на Паскал.

— Млъквай, Деверо — рече Юджини. — Нищо не разбираш.

— И после? — подкани я с притаен дъх Алегра.

— После заспах. И си умрях от студ.

— Защо не си взе завивките? — попита Аврора.

Юджини я изгледа.

— Защото проклетото джудже ги издърпваше обратно!

— И това видение стоя до леглото ти цяла нощ и държа завивките ти?

— Гледай си работата! Какво ли обяснявам на човек без никакво въображение.

— Май твоето ти идва в множко — отвърна Аврора. — Има ли някой, който наистина да е виждал призрак?

Паскал наруши настъпилото затишие.

— Аз не съм виждала призрак, но пък съм се натъквала на нещо… свръхестествено.

Момичетата впериха очи в нея.

— Не знам дали да ви разказвам…

— Разкажи, разкажи! Започна вече!

Паскал пое дълбоко въздух.

— Преди доста години отидохме на почивка в Дордон. Тамошната ни къща е много стара. Принадлежала е на безброй поколения в рода на баща ми. Като бяхме малки, братовчед ми обичаше да разказва за едно местно поверие, че под селото има тунел, който води към подземния свят. Плашеха с него непослушните деца и, да ви кажа, действаше, защото все се боях, че сторя ли някоя беля, Дяволът ще изскочи и ще ме отведе.

Всички слушаха и не мигаха.

— Един ден котката ни роди и…

— О, не, не искам да слушам — изпищя Алегра.

— Едното се беше родило болно и чичо ми го уби с удар по главата — продължи Паскал. — Сложи го в торба с камъни и ми каза: „Отиди да го пуснеш в кладенеца!“ На път към кладенеца усетих, че малкото му телце шава в торбата, като мишка, щипната в капан. Не беше успял да го убие и клетото се гърчеше в агония…

— О, стигааа! — Алегра запуши ушите си.

— Знаех, че трябва да го довърша. Да му спестя мъките. Но се страхувах. Затова просто го пуснах в кладенеца и го оставих да се удави. Обрекох го на бавна, ужасяваща смърт.

— Ти не си наред! — заяви Юджини.

— Братовчед ми узна и ми каза, че ще ме сполетят големи злини, задето съм оставила беззащитната твар да страда и умре в мъки. През нощта се изви снежна виелица — продължи шепнешком Паскал. — Като се събудихме сутринта, цялата земя беше покрита с дебело снежно одеяло. Красива и чиста, ослепително бяла покривка. Едно-единствено нещо нарушаваше целостта на девствения сняг. Тънка пътечка от стъпки, която започваше от нищото и свършваше също толкова неочаквано, сякаш виновникът беше кацнал от небето и излетял. Като казвам стъпки, разбирайте… — Опита се да намери подходящата дума. — Следи от подкови. Само дето личаха два пръста отпред. Животно ли ги беше оставило, птица ли? Човек ли? — Паскал погледна захласнатите лица на момичетата в очакване на отговор. Те мълчаха слисани. — И кое ни се стори странно? Пътечката не беше двойна, ами представляваше единична права линия, сякаш направена от еднокрако същество… И знаете ли кое беше още по-странно? Следите не бяха само по земята. Продължаваха по стената на къщата, покрива и слизаха от другата страна в посока към реката. Минаваха по лехите в градината, катереха се по кората на едно дърво, шареха по клоните му… Бяха навсякъде. До ден-днешен вярвам, че онази нощ Дяволът беше дошъл да ме търси. Но за мой късмет не беше успял да ме намери. И до ден-днешен се чудя дали няма да го срещна.